Съпругата ми, Десислава, си стои вкъщи, докато аз работя като лекар. Дванадесет, понякога четиринадесетчасови смени в спешното отделение, свят на стерилна паника, мирис на йод и постоянното, тихо писукане на машини, които поддържат живота. Прибирам се в друг свят. Свят на хаос.

Съпругата ми Десислава прекарва дните си у дома, докато аз работя като лекар. Смените ми в спешното отделение обикновено са по дванадесет, а понякога дори четиринадесет часа – свят, изпълнен със стерилна паника, силна миризма на йод и непрекъснато, ненатрапчиво писукане на медицинска техника. Когато се връщам, попадам в съвсем различна среда – истински хаос у дома.

Посещенията на гости са ежедневие. Обикновено не ги познавам, а още докато паркирам пред къщата, чувам веселия им смях и усещам как напрежението в мен нараства. И днес беше така – още с влизането се спънах в чифт скъпи мъжки обувки, които определено не бяха мои. Във въздуха се смесваха силен, сладникав парфюм и остатъчна миризма на изстинала пица.

Всекидневната беше пълен безпорядък: чаши от вино, чинии по масите, възглавници разхвърляни навсякъде. Десислава седеше на дивана, преметнала луксозен халат, говореше по телефона и, щом ме видя, просто ми махна да пазя тишина, като се усмихна бегло – усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Прибрах се вкъщи изтощен и гладен. Както очаквах, хладилникът беше почти празен – вътре останал само половин лимон и отворена кутия кисело мляко, което вече беше развалено. Стегнах гърлото си. Аз съм този, който плаща огромната ипотека за тази къща, кредитът ни виси като дамоклев меч, а не мога да намеря нищо за вечеря.

Тя прекъсна разговора си по телефона.

„Скъпи, тук ли си? Чудесно. Денят беше ужасен, Мила дойде, а после и един… партньор, имахме толкова много работа.“ Мила е по-малката ѝ сестра, студентка, винаги леко напрегната.

„Няма нищо за ядене, Деси.“ Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото бях възнамерявал.

Тя въздъхна, сякаш я натоварвах. „Знам, ужасно е. Не стигнах до магазина. Много съм изморена. Ще ми помогнеш ли с почистването? Просто не мога да гледам тази бъркотия.“

Това се беше превърнало в рутина – работя, прибирам се и аз разтребвам след нейните „тежки дни“. Обикновено преглъщах всичко без думи и започвах да събирам мръсните чаши, защото не понасям миризмата на застояло вино. Само че тази вечер беше различно.

„Не.“

В стаята настъпи тишина. Десислава мигна, сякаш не разбра какво току-що казах.

„Какво каза?“

„Казах не. Няма да чистя. Току-що приключих шестчасова операция. Спасих живот. Ти беше тук цял ден. Как изобщо прекарваш времето си?“

Тя се изправи, лицето ѝ се изкриви от обида. „Как смееш да ми говориш така? Мислиш, че ми е лесно? Мислиш, че да седя тук е…“

Погледът ми се спря върху стола до вратата. Обикновено там оставях престилката си, но сега на стола стоеше скъпо мъжко палто – черен кашмир, тежко, струващо вероятно повече от цяла моя заплата. Не бе мое, не принадлежеше и на баща ѝ, а определено не и на някой случаен познат на сестра ѝ Мила, която винаги се оплакваше, че няма пари.

Промъкнах се бавно към него, сякаш е нещо опасно. Десислава застина на място.

„Чие е това?“

„О, това ли?“ Опита се да се засмее, но звучеше неестествено. „На Радостин. Партньорът, за когото споменах. Забравил си го е.“

„Радостин.“ Повтарям името, което ми беше напълно непознато. Бъркам в джоба на палтото и намирам визитка. „Радостин. Президент. Р-Инвестмънтс.“ Без фамилия. Само „Радостин“.

„Какъв бизнес, Десислава?“ Погледнах я, усещах как ръцете ми леко треперят – не от умора, а от леден гняв. „Какъв бизнес имаш ти, която не можеш да купиш дори хляб, а общуваш с мъже, които носят такива палта?“

Тя мълчеше, гледаше ме с широко отворени, изплашени очи. В този миг осъзнах, че целият ми живот – този на преуморен лекар и разсеяна домакиня – е бил лъжа. Абсолютна, пълна измама.

Глава 2

Нощта мина безкрайно бавно. Лежах на дивана, не спах, просто гледах в тъмното към палтото, което стоеше като мрачна сянка на стола. Десислава беше заключила спалнята. Не чух плач, само тягостна тишина в къщата.

Сутринта тя излезе облечена безупречно – скъпи дънки, копринена риза, перфектна прическа. Единствено тъмните кръгове под очите ѝ издаваха напрежението.

„Излизам,“ каза студено, без да ме погледне.

„Не. Няма да ходиш никъде, докато не кажеш кой е Радостин и защо е бил у дома.“

Тя се изсмя, сухо и с презрение. „Твоята къща? Антоне, тази къща е толкова моя, колкото и твоя. Ипотеката е и на мое име, забрави ли?“

Това беше удар под кръста, и тя го знаеше. Ипотеката взехме преди три години, за да купим този прекалено голям дом – Десислава настояваше, че иска „простор за гости“. Сега вече беше ясно защо.

„Пак не ми отговори.“

„Радостин е инвеститор,“ каза тя с особен тон, сякаш рецитираше нещо наизуст. „Вярва в моя проект.“

„Проект? Какъв проект? Да събираш празни бутилки?“ Посочих разхвърляната всекидневна.

Лицето ѝ пламна. „Не си виновен, че не забелязваш! Мислиш, че цял ден само си лакирам ноктите? Наистина вярваш, че живея само, за да те чакам и после да слушам как няма вечеря? Имам новина за теб, Антоне. Имам свой живот. И амбиции.“

„Амбиции, които включват чужди мъже да си оставят скъпите палта у нас?“

„Той е само партньор! Помага ми да отворя…“ Тук млъкна, осъзнавайки, че казва прекалено много.

„Да отвориш какво, Деси? Говори!“

„Галерия,“ каза тя предизвикателно. „Арт галерия. За съвременно изкуство. Нещо, което ти никога не би разбрал, защото за теб всичко е кръв и кости.“

Бях объркан. Галерия? Десислава нямаше никаква представа от изкуство, поне така мислех. За нея ценни бяха нещата, които струваха скъпо, не тези, които бяха красиви.

„Галерия,“ повторих тихо. „С какви средства? С парите от ипотеката, която изплащам? Докато ти… се забавляваш с „инвеститори“?“

Тя ме удари. Силен шамар, който прозвуча в тишината.

„Ти си отвратителен,“ изрече тихо, а очите ѝ проблеснаха от сълзи на гняв. „Той е единственият, който вярва в мен. Ти вярваш ли в мен, Антоне? Кога последно попита как съм?“ След това хвана чантата си.

„Чакай,“ казах, държейки я за ръката, докато бузата ми още пулсираше. „Това не е просто шамар, Деси. Това е лъжа. Лъгала си ме – за пари, за… него.“

„Пусни ме! Закъснявам за среща.“

„С него ли?“

Не отговори. Дръпна ръката си и излезе, тръшвайки вратата. Палтото на стола сякаш ме гледаше подигравателно. Взех визитката. „Р-Инвестмънтс“. Тогава за първи път направих нещо нетипично – обадих се в болницата и казах, че съм болен. Не бях. Просто бях ядосан. И твърдо решен да разбера кой е Радостин.

Глава 3

От нейната гледна точка нещата изглеждаха различно. Докато караше към центъра, ръцете ѝ трепереха. Шамарът. Не вярваше, че го е ударила, но той я беше провокирал. „Проект за бутилки.“ Типично за Антон – вижда само безпорядъка, не и тревогата зад него.

В действителност тя се чувстваше в капан.

Бракът ѝ беше като златна клетка. Антон беше добър, но вечно отсъстващ. За него работата беше всичко. Десислава беше част от интериора – домакинята, която поддържа всичко подредено за малкото време, когато е у дома.

Дори това не ѝ се получаваше.

Преди година, от скука и отчаяние, започна да посещава аукциони. Там срещна Радостин – напълно различен от Антон, с лъскава външност, внимателен, винаги с комплимент. Той я забеляза. Когато сподели мечтата си за собствена галерия, той не се засмя. Каза: „Защо не? Имаш вкус. Имаш стил. Аз имам парите. Да го направим.“

Всичко започна невинно – бизнес планове, огледи, обяди. Радостин пое разходите, даде ѝ служебна карта, отвори ѝ света на важните хора, изложби и признание.

Но много скоро видя истинската цена.

Радостин не беше просто инвеститор – той беше собственик. Притежаваше апартамента за галерията, произведенията на изкуството. Започна да се държи така, сякаш може да контролира и нея.

„Гостите“ у дома бяха негови приятели, потенциални клиенти. „Вижте моето ново протеже.“ Десислава играеше перфектната домакиня, защото не искаше да изгуби галерията. Или да ядоса Радостин, който често си позволяваше твърде много. Страхуваше се да признае всичко на Антон.

Как да му обясни, че дължи десетки хиляди на почти непознат? Как да си признае, че рискува бъдещето им за едно суетно желание?

Сега бързаше към офиса на Радостин – преди малко беше получила съобщение: „Трябва да подпишем новите документи. Спешно е.“

Офисът на „Р-Инвестмънтс“ заемаше целия последен етаж на лъскава сграда. В асансьора усети как стомахът ѝ се свива. Радостин я чакаше в просторен кабинет с гледка към града.

„Деси, скъпа.“ Усмихна се, но очите му останаха ледени. Палтото му беше преметнато на стола – очевидно имаше повече от едно. „Съжалявам, че го забравих снощи. Съпругът ти изглеждаше леко напрегнат.“

„Видя визитката ти. Вече знае за теб.“

„Е, и? Време беше да разбере, че жена му е нещо повече от прислужница.“ Радостин се приближи. „Но така възниква проблем. Инвестицията ми разчиташе на дискретност. Сега, когато знае… няма да е лесно.“

„Какво имаш предвид?“

Telling Admin