СЪПРУГАТА МИ И АЗ ОТИДОХМЕ В СИРОПИТАЛИЩЕ, ЗА ДА ОСИНОВИМ ДЕТЕ И НАМЕРИХМЕ МОМИЧЕ, КОЕТО БЕШЕ КОПИЕ НА МОЯТА ДЪЩЕРЯ
Когато със съпругата ми посетихме дом за сираци с намерението да осиновим, дори не подозирахме, че ще срещнем малко момиченце, което изглежда изумително като дъщеря ни у дома. А шокът стана още по-голям, когато открихме немислимата истина.
„Емили, готова ли си? Майка ми ще гледа София, така че имаме цял ден на разположение.“ Завързвах си обувките, докато жена ми слизаше по стълбите. Личеше си, че е напрегната – нервно изглаждаше въображаеми гънки по блузата си.
„Мисля, че да, Дейвид“, каза тихо, с нотка несигурност в гласа. „Но… ами ако детето не се привърже към нас?“
Приближих се и хванах ръцете ѝ. „Говорихме за това месеци наред. Прочела си всички книги. Толкова сме подготвени, колкото можем да бъдем. Освен това, няма дете, което да устои на палачинките ти.“
Емили се засмя и лек руменец оцвети бузите ѝ. „Благодаря ти, че вярваш в мен.“
Малката ми дъщеря София, от предишния ми брак, подаде глава от хола. „Мамо, ще има ли палачинки и утре?“
Емили ѝ се усмихна с нежност. „Разбира се, миличка.“ Но в погледа ѝ проблесна тъга. Знаех защо – обичаше София като своя дъщеря, но мечтаеше за дете, което още от първия ден да я нарича „мамо“.
По пътя към дома за сираци напрежението в колата растеше. Емили нервно въртеше халката си.
„Добре ли си?“ попитах я.
„Просто се страхувам“, прошепна тя. „Ами ако не открием дете, с което да усетим връзка?“
Стиснах ръката ѝ. „Ще намерим. Нали винаги казваш, че любовта намира начин?“
Директорката на дома, г-жа Греъм – възрастна жена със сребриста коса и топли очи – ни посрещна усмихнато.
„Добре дошли! Толкова се радвам, че сте тук.“
Емили ѝ отвърна с несигурна усмивка. „Благодарим, г-жо Греъм. Идваме с много вълнение, но и… малко страх.“
„Напълно разбираемо“, каза тя. „Защо не започнем с кратък разговор в кабинета ми?“
В уютния ѝ офис, сред снимки на усмихнати семейства, разказахме какво търсим. „Отворени сме към всякакъв произход“, казах. „Просто искаме да усетим връзка.“
Г-жа Греъм кимна. „Разбирам. Ще ви заведа в стаята за игри – там ще почувствате, когато срещнете „своето“ дете.“
Влязохме в голяма стая, пълна със смях и детски гласчета. Децата тичаха, рисуваха, играеха.
Емили забеляза момченце, което строеше кула.
„Здравей! Как се казваш?“
Момчето се ухили. „Казвам се Ели. Не я събаряй!“
„Никога не бих!“, засмя се тя.
Аз се спрях до момиченце, което рисуваше с тебешири.
„Какво рисуваш?“
„Еднорог.“ После ме изгледа сериозно. „Ти си татко, нали?“
„Точно така.“
„Харесвам татковци… понякога.“
Усетих потупване по рамото. Обърнах се и видях малко момиченце, на не повече от пет години, което ме гледаше любопитно.
„Ти ли си новият ми татко?“ – попита тя с уверен глас.
Сърцето ми спря. Приличаше досущ на София – същата кестенява коса, същите трапчинки, когато се усмихваше.
Гласът ми заседна в гърлото. Тогава я видях – малка, полумесецовидна бенка на китката ѝ.
София има същата бенка.
„Емили“, прошепнах. „Погледни китката ѝ.“
Жена ми пристъпи напред, пребледняла. „Дейвид… тя…“
Малкото момиче се усмихна. „Обичаш ли пъзели?“
Коленете ми се подкосиха. „Как се казваш?“
„Анджъл.“
В този миг нещо проряза съзнанието ми.
Анджъл. Това беше името, което бившата ми съпруга, Лиза, искаше да дадем, ако някога имаме втора дъщеря.
Въздухът около мен изчезна.
Преди четири години Лиза се появи на прага ми, нервна.
„Дейвид, трябва да ти кажа нещо“, прошепна тя тогава. „Когато се разведохме, бях бременна. Не знаех как да ти кажа. Родих момиченце… твое е.“
София влезе в живота ми така.
Но… близнаци?
Лиза никога не беше споменавала за близнаци.
Трябваше да знам истината. Извадих телефона си и набрах номера ѝ.
„Дейвид?“ – гласът ѝ трепна.
„Лиза, в дома за сираци съм. Тук има момиченце, което е абсолютно копие на София. Има същата бенка, Лиза. Тя е близначка на София. Кажи ми истината.“
Мълчанието отсреща бе оглушително.
После… тихо поемане на дъх.
„Дейвид… не мислех, че някога ще разбереш.“
„ЗНАЧИ СИ ЗНАЕЛА?!“
Лиза се разрида. „Бях ужасена. Едва свързвах двата края. Не можех да се справя с две бебета. Дадох ти София, защото знаех, че ще има по-добър живот с теб. Обещах си, че ще се върна за Анджъл… но никога не го направих.“
Притиснах слепоочията си. „Лиза, взимам я у дома. Тя е моя дъщеря и заслужава да бъде със семейството си.“
Тя замълча. После прошепна: „Погрижи се за нея. Тя заслужава всичко най-добро.“
Затворих очи.
Анджъл не беше просто дете от дома. Тя беше част от нас.
Обърнах се към Емили.
„Тя е наша.“
Очите ѝ се напълниха със сълзи. „Вече го знаех.“
Анджъл се усмихна. „Значи ще сте моят татко и моята нова мама?“
Клекнах, хванах ръчичката ѝ и кимнах. „Да, Анджъл. Точно това означава.“
В онзи миг знаех: любовта не просто намира път – тя създава чудеса. А това беше нашето.
