Тази сутрин беше точно така. Нищо необичайно. Обикновен вторник, обикновена маршрутка за станцията, обикновена сива светлина на небето
Денят започна съвсем обикновено. Нищо не подсказваше, че този вторник ще се различава от всички други. Същият маршрут, същата гара, същата уморена светлина над града. Докато се качвах във влака за центъра, в мен се появи странно усещане – леко, но настойчиво. Все едно хладна ръка докосна гърба ми и не ме пусна.
Вагонът беше почти празен. Пиковият час отдавна беше минал. Седнах до прозореца, сложих чантата в скута си и извадих телефона. Влакът потегли тихо, а люлеенето му действаше почти приспивно.
Но спокойствието трая кратко.
Усетих поглед.
Не онзи случаен, който човек понякога си въобразява, а истински – тежък, прикован. Все едно някой ме наблюдаваше не от любопитство, а с намерение.
Повдигнах очи.
Срещу мен стоеше мъж – на около четиридесет, с лице, което не оставя спомен. Но очите му бяха различни. Мътни, впити, неподвижни. Не ме гледаше като човек – по-скоро като нещо, което трябва да бъде проверено.
Отместих поглед и се престорих, че чета. Но усещането не изчезна. Напротив – стана по-силно.
Минутите се влачеха. Инстинктът ми крещеше, че нещо не е наред. Опитвах се да си внуша, че си въобразявам, че той просто гледа в празното пространство.
Не беше така.
Очите му не се откъсваха от мен.
Студ премина през тялото ми. Придърпах шалчето си и стиснах чантата, сякаш тя можеше да ме защити. Страхът се настани тежко и лепкаво.
Когато влакът започна да забавя за следващата спирка, реших без колебание – слизам. Грабнах чантата и щом вратите се отвориха, почти изтичах навън.
Свежият въздух ме удари в лицето. Поех дълбоко дъх, сърцето ми биеше силно.
Обърнах се към влака.
Мъжът още беше там.
Гледаше ме.
Докато композицията не изчезна зад завоя.
Останах на перона, стискайки дръжката на чантата си до болка. Опитвах се да се убедя, че преувеличавам. Че е просто случаен човек.
Извадих телефона, за да пиша на съпруга си „Слязох по-рано“, но преди да натисна, той звънна.
Гласът му беше напрегнат, задъхан.
— Ти беше ли в този влак?!
— Да… току-що слязох. Какво става?
— ВЕДНАГА СЕ ВЪРНИ НА СПИРКАТА! — извика той. — Моля те!
— При мен какво?..
В този момент връзката прекъсна.
Останах неподвижна, с телефон в ръка и сърце, което биеше в слепоочията ми.
Огледах се. Гарата беше спокойна. Един служител с жълта жилетка минаваше по перона. Всичко изглеждаше нормално.
Опитах да се обадя обратно.
Недостъпен.
Реших да се върна на перона. Там поне имаше хора и камери.
— Момиче! — извика някой.
Служителят се приближи.
— Ти ли слезе от влака преди малко?
— Да. Защо?
Той се поколеба.
— Съпругът ти се обади. Много притеснен. Каза да те задържим тук, докато дойде.
— Каза ли защо?
— Само че… може да си пострадала. Или че ти се е случило нещо.
Студ ме заля.
И тогава го усетих отново.
Нечий поглед в гърба ми.
Обърнах се рязко.
В далечния край на перона стоеше същият мъж.
Същият поглед.
— Той… — прошепнах.
Служителят се обърна, но мъжът вече го нямаше.
Телефонът ми завибрира.
— Ало! — извиках. — Какво става?!
Гласът на съпруга ми беше напрегнат до крайност.
— Ти падна ли?! Удари ли се?! Главата боли ли те?! Кървиш ли?!
— Не! Нищо ми няма! Защо говориш така?!
Последва кратка пауза.
— По новините… — каза той тихо. — Преди десет минути съобщиха, че жена е паднала от влака на следващата спирка. Описанието… беше твоето. Същите дрехи. Същата чанта.
Краката ми омекнаха.
— Но… аз съм тук.
— Знам — отвърна той. — Затова тръгвам към теб. Камерите още се преглеждат.
По-късно разбрах истината.
Жената беше бутната.
Мъж на около четиридесет години, без документи, с психично разстройство. Наблюдавал пътници, които „му изглеждали подходящи“. Камерите го заснели как се доближава до жената. Тя паднала между вагоните.
Аз бях слязла минути по-рано.
На нейно място.
Същият влак. Същият вагон.
Същият поглед.
От този ден насам не пътувам без да оглеждам хората около себе си.
Понякога съдбата не те предупреждава с думи.
Понякога ти дава само усещане.
И ако го игнорираш — няма втори шанс.
