Телефонът извибрира върху махагоновото бюро, нарушавайки тишината в офиса. Беше късният следобед на един сив ноемврийски вторник. Екранът светна за кратко, показвайки известие от семейния чат „Фамилията“. Група, която обикновено мълчеше с месеци, освен ако някой нямаше рожден ден или не искаше да се похвали с нова придобивка.
Телефонът подскочи върху махагоновото бюро и разкъса тишината в офиса. Навън беше късен, мрачен ноемврийски вторник. На екрана мигна известие от семейния чат „Фамилията“ — групата, която с месеци не се обаждаше, освен ако не се появеше повод за честитки или демонстрация на нова придобивка.
Съобщението този път беше от баба Мария.
„Здравейте, мили мои. Извинявайте, че ви безпокоя. Трябват ми 200 лева за лекарства и малко храна до пенсия. Ще ви ги върна веднага щом я взема.“
Втренчих се в телефона и усетих как нещо ме стяга в гърдите. Баба Мария беше на 73 — бивша учителка по литература, горда до крайност и свикнала да се оправя сама. Никога не беше искала помощ. Живееше сама в стар апартамент в центъра, който миришеше на книги, чай и сушена лавандула.
Изчаках.
Мина минута, после втора. После пет.
Видях, че всички са прочели.
Чичо Петър — строителен предприемач с кола за стотици хиляди — никаква реакция. Леля Даниела, която преди час беше качила снимки с коктейли от някаква екзотична дестинация — също тишина. Братовчед ми Стефан, вечният хвалко с маркови маратонки и скъпи вечери — ни дума. Дори баща ми Иван, нейният син, не отговори. Все едно всички чакаха някой друг да „поеме“.
Стаята сякаш се изпълни с ледена празнота. Дигиталното безразличие се оказа по-жестоко от ноемврийския студ. Всеки си имаше оправдание — поне така си мислеха. Петър сигурно се убеждаваше, че „харчи безразсъдно“. Даниела не виждаше защо да се намесва. Стефан — просто не му пукаше.
Не издържах. Отворих мобилното банкиране с ръце, които трепереха не от студ, а от яд. Натиснах „Превод“, но вместо 200 написах 500 лева. Ако е стигнала до това да пише в групата, значи положението е сериозно. А и баба Мария не беше човек, който хвърля пари за глупости.
Писах ѝ лично: „Бабо, преведох ти ги. Не ми ги връщай. Обичам те. Уикенда ще мина да те видя.“
Тя отговори само с едно сърчице. Нито дума повече.
Три дни по-късно телефонът звънна отново — този път не с чат, а с обаждане от баща ми. Гласът му беше напрегнат, почти разкъсан.
— Дамяне… баба ти… починала е. Съседката я е намерила тази сутрин.
Всичко около мен сякаш заглъхна. Офисът, колегите, шумът отвън — изчезнаха. Остана само споменът за онзи чат, в който всички видяха и премълчаха. И срамът — тежък и лепкав — че не отидох веднага, че не звъннах, а само преведох пари, сякаш с превод можеш да купиш присъствие и да залепиш самота.
ГЛАВА 2: ДОМЪТ НА СЕНКИТЕ
Погребението мина като през мъгла. Лицемерието беше почти осезаемо. Чичо Петър ронеше театрални сълзи и разказваше колко „велика“ е била майка му. Леля Даниела стоеше със слънчеви очила и прекалено стилен тоалет, сякаш е на събитие, не на гробища. Стефан не вдигаше поглед от телефона — вероятно следеше залози.
След церемонията всички се насочихме към апартамента ѝ. „Да почетем паметта ѝ“, каза баща ми, но беше ясно — истинската причина е наследството. Апартаментът беше в центъра, ценен, „апетитен“. Мебели, картини, може би пари настрана. В поведението им имаше нещо хищническо — като птици, кръжащи над още топъл дом.
Влязох пръв. Въздухът вътре беше тежък и влажен. На масата стоеше недопита чаша чай до отворен плик.
Приближих се. Зад мен вече се чуваше как шкафове се отварят, как порцелан се мести, как някой преглежда чекмеджета. От спалнята изведнъж се чу гласът на Петър:
— Къде са бижутата ѝ? Имаше златни пендари от майка си!
Игнорирах го и се концентрирах върху плика. Вътре имаше банково извлечение и касова бележка. Датата беше същата — денят, в който бях превел парите.
Взех бележката. В следващия миг замръзнах. Очаквах аптека, хранителен магазин… нещо обичайно.
Не.
Плащането беше към адвокатска кантора „Стоянов и Партньори“. Описание на услугата: „Изготвяне на завещание и депозит на документи“.
Стоях като вкаменен. Баба Мария освен апартамента почти нямаше какво да остави. Защо адвокати? И защо точно сега?
В този момент на вратата се появи висок мъж в строг костюм с кожена чанта.
— Добър ден — каза хладно. — Адвокат Георги Стоянов. Вие ли сте близките на госпожа Мария?
В хола падна тишина. Петър излезе от спалнята, стискайки някаква стара кутия, която набързо мушна в джоба си.
— Аз съм синът ѝ, Петър — заяви важничко. — Защо сте тук?
— Тук съм, за да изпълня последната воля на клиентката си — отвърна адвокатът. — И имам нещо за вас.
Събрахме се в хола. Напрежението се сгъсти. Братовчедка ми Йоана, която всички наричаха „черната овца“, се наведе напред, с онзи поглед, който не изпуска детайл.
Адвокатът отвори чантата и извади запечатана кутия — като кутия за обувки, облепена старателно с тиксо.
— Госпожа Мария е променила завещанието си три дни преди да почине — каза той.
— Как така го е променила?! — изстреля баща ми Иван. — Винаги е повтаряла, че апартаментът остава за мен и Петър поравно!
— Вече не — отвърна спокойно адвокатът. — Апартаментът и вещите се запорират до изясняване на условията по новото завещание.
— Какви условия?! — писна Даниела. — Това е безумие! Тя сигурно е била дементна!
— Беше напълно в съзнание — намесих се аз. Гласът ми излезе по-твърд, отколкото очаквах. — Знаеше какво прави.
Всички се обърнаха към мен — едновременно изненадани и раздразнени.
— Ти мълчи, Дамяне — изсъска Петър. — Тук говорим за сериозни неща.
Адвокатът вдигна ръка за тишина.
— Има клауза. Всичко, което Мария притежава, ще получи този, който изпълни задачата, описана в тази кутия. Ако никой не успее в срок от 30 дни, имотът ще бъде продаден, а средствата — дарени на дом за сираци.
— Това е някаква шега — изсмя се Стефан. — Баба ни троли от гроба.
— Не е шега — каза адвокатът и остави кутията на масата. — Вътре има седем плика — по един за всеки. И един главен ключ. Успех.
Той си тръгна и ни остави сами с кутията.
ГЛАВА 3: ПЪРВИЯТ ПЛИК
Никой не посмя да я докосне веднага. Стоеше като бомба, която може да разкъса и без това крехкия семеен мир.
— Аз ще я отворя — обяви Петър и грубо разкъса тиксото.
Вътре имаше седем бели плика с нашите имена и един стар, ръждясал ключ.
Петър грабна своя плик, разкъса го и зачете. Лицето му изведнъж стана бяло, на челото му избиха капки пот. Ръцете му — тези ръце, свикнали да подписват договори и да броят печалби — трепереха.
— Какво пише? — нетърпеливо попита Даниела.
Петър смачка листа и го мушна в джоба си.
— Нищо. Глупости. Приумици на стара жена.
— Дай да видим! — настоя баща ми.
— Казах, че няма нищо! — изкрещя Петър и всички замръзнахме. — Апартаментът е мой! Аз съм ѝ плащал сметките години наред!
— Лъжеш — казах тихо. — Не си плащал нищо. Аз покривах тока и парното последните пет години.
Петър направи крачка към мен, но баща ми го хвана за ръката.
— Стига! Не пред паметта на мама!
Взех моя плик. Отворих го внимателно. Вътре имаше лист с красивия ѝ почерк.
„Мили Дамяне, ти беше единственият, който ми помогна без въпроси. Но и ти носиш своите сенки. Знам за кредита, който изтегли, за да покриеш хазартните дългове на брат си, за които никой друг не подозира. Ти си добър, но добротата ти често те прави слаб. Задачата ти е проста: открий истината за баща си. Ключът отваря мазето на вилата. Отиди там сам.“
Пръстите ми се вцепениха.
„Брат ти.“
Аз нямам брат. Винаги съм бил единствено дете.
Погледнах към баща ми. Той четеше своя плик и плачеше без да се крие. Седна на дивана и закри лицето си с длани.
— Какво става? — чу се гласът на Йоана, която вече беше отворила своя плик и гледаше леля си Даниела сякаш я пробожда. — Мамо… вярно ли е това?
— Какво да е вярно? — отсече Даниела, стискайки неотворения си плик.
— Че си имала връзка с мъжа на сестра си… че аз не съм дъщеря на баща ми, а на…
Тя замлъкна и стрелна поглед към Петър. В стаята падна тишина, тежка като камък. Погледите се местеха между тях — Даниела, Петър, Йоана — и никой не намираше думи.
Баба Мария беше хвърлила истинска бомба. Тя беше знаела. Беше виждала, слушала, събирала истината година след година. И дори след смъртта си караше всеки да се изправи пред онова, което е криел.
ГЛАВА 4: МАЗЕТО НА ВИЛАТА
Излязох от апартамента, докато те още се караха. Грабнах ръждясалия ключ от масата. Никой не ме спря — всички бяха прекалено заети със собствените си страхове.
Качих се в колата — стар хечбек, но верен — и потеглих към вилата. Беше в планинско село, на около час път. Къщата от години стоеше изоставена и според всички — почти за събаряне.
Докато карах, мислите ми се въртяха на кръг: „брат ти“. Какъв брат? Майка ми почина, когато бях на десет. Баща ми не се е женил повторно. Нямаше как.
Пристигнах по залез. Вилата стърчеше мрачно в здрача. Дворът беше обрасъл с бурени, прозорците зееха като черни очи.
Отключих входната врата. Дъските изскърцаха под краката ми. Миришеше на влага, прах и забрава. Включих фенерчето на телефона и тръгнах към мазето…
