Тишината в кабинета ми никога не беше звучала толкова оглушително. Четиридесет години. Четири десетилетия, прекарани сред шума на машини, сред праха на строителни площадки, сред безкрайни срещи, на които се решаваха съдбите на стотици хора
Тишината в офиса никога не ми беше тежала така. Четиридесет години работа – години, минали сред грохота на машини, строителен прахоляк и безброй срещи, където се решаваха съдбите на много хора. Започнах от нулата, с кредит, който сякаш не ме оставяше. А сега, загледан в златния часовник върху бюро от махагон, осъзнах, че съм стигнал до края.
Стефан остави писалката. Всичко беше приключило – фирмата премина в други ръце, активите вече не бяха негови, а банковата сметка беше сигурна. Това беше не просто спокойствие – усети истинска свобода.
„Свободен си“, прошепна си, наблюдавайки как капките дъжд се стичат по прозореца на високия етаж. Край на сроковете. Край на онези нощи без сън, когато се чудеше как ще плати заплатите.
Облече палтото, излезе и не се обърна. Вкъщи го чакаше бутилка скъпо вино и планове за пътешествия. Или поне така си представяше.
Щом влезе в хола, Стефан забеляза Мартин на дивана. Синът му – на 32, здрав, с платено образование от престижен университет, но вече цяла година без работа. Мартин се беше втренчил в телефона си и дори не забеляза завръщането на баща си.
— Приключих — каза Стефан, стараейки се да звучи тържествено. — От днес съм пенсионер. Официално.
Мартин остави телефона и се подсмихна нехайно. — Супер, татко. Честито. Това значи ли, че ще имаме време да обсъдим онзи проект?
Стефан въздъхна. „Проектът“ беше поредната схема за лесни пари – искаше голяма инвестиция, а зад нея нямаше никакъв смислен бизнес план.
— Мартин, седни — обърна се Стефан и посочи фотьойла. — Имаме сериозен разговор.
Синът му се надигна неохотно. — Звучиш сериозно. Да не би да си ми увеличил издръжката?
Тези думи удариха Стефан като шамар. Да дава издръжка – на възрастен син. — Напротив — отвърна той хладно. — Кранчето се затваря, Мартин.
Мартин се изсмя, сякаш беше чул шега. — Шегуваш се?
— Не. Спрях с работата, за да живея за себе си, не за теб. Четиридесет години се лишавах, работих нонстоп, рискувах всичко. Имаш здраве и образование. Сега е твой ред. От следващия месец спирам паричните преводи и няма да плащам повече за апартамента ти в центъра. Ще трябва да си намериш работа.
Постепенно усмивката на Мартин изчезна, а по лицето му се изписа злоба, каквато Стефан рядко бе виждал. — Наистина ли? Ще ме оставиш без нищо, макар че си милионер? Продаде фирмата и сега ще изхвърлиш собствения си син?
— Няма да останеш на улицата. Имаш диплома, а домът ни винаги ще е отворен за теб, докато си стъпиш на краката. Но луксът свършва. Не възнамерявам да финансирам бездействието ти.
Мартин скочи, лицето му пламтеше от яд. — Имам стандарти, татко. И приятели. Не мога да работя като обикновен чиновник за хиляда лева. Това не е за мен!
— По-унизително е баща ти да плаща сметките ти, докато ти не правиш нищо — отвърна Стефан. — Решението ми е окончателно.
Погледът на Мартин се вледени. — Ще съжаляваш — прошепна. Усмивката му се върна, но този път беше изкривена. — Ще съжаляваш горчиво.
Мартин грабна якето си и излезе с такъв трясък, че чашите във витрината издрънчаха. Стефан остана в тишина, с неприятно стягане в гърдите.
Глава 2: Обаждането
Стефан не можа да мигне цяла нощ. Въртеше се в леглото, докато думите на Мартин отекваха в мислите му. „Ще съжаляваш.“ Какво би могъл да направи един разглезен мъж? Вероятно щеше да се ядоса за малко и да се примири.
На сутринта небето беше сиво. Стефан си направи кафе и излезе на верандата, опитвайки се да усети промяната. Тогава телефонът иззвъня.
Беше Мая – приятелката на Мартин. Скромно момиче, работеше в книжарница. Стефан я харесваше, макар че не разбираше напълно връзката им.
— Ало? — обади се той.
— Стефан! Господи, Стефан! — Гласът ѝ трепереше от страх и сълзи. Звукът на дишане издаваше, че е плакала и тичала.
— Мая, успокой се. Какво е станало? Къде е Мартин?
— Той… той го направи! — хлипаше тя. — Опитах се да го спра, но ме заключи в банята. Току-що излязох… Взе всичко!
Сърцето на Стефан замря. — Какво е взел? Кажи ми!
— Документите, Стефан! Всички нотариални актове и папките от сейфа в къщата. И… и личната ти карта, старата. Каза, че отива при нотариус. Че има пълномощно!
Светът на Стефан се преобърна. Сейфът. Вътре държеше документите за имотите, включително вилата на морето и апартаментите под наем – източникът на стабилен доход. Но само той знаеше кода.
— Как е отворил сейфа? — кресна Стефан, скачайки на крака.
— Снимал те е, докато въвеждаш кода. Видял е комбинацията. Стефан, урежда голям заем. Огромен! Ще ипотекира всичко!
Стефан затвори и хукна към кабинета. Картината над сейфа беше разместена, а вратата – отворена. Вътре вече беше празно.
Нямаше време да се паникьосва. Трябваше да действа веднага.
Глава 3: Сянката на лихваря
Кантората на Петър, неговия адвокат и дългогодишен приятел, се намираше в стара кооперация в центъра. Когато Стефан влетя, мокър и пребледнял, Петър веднага усети, че ситуацията е сериозна.
— Блокирахме сметките, доколкото успяхме — съобщи Петър, след като чу всичко. — Но ако вече има подписан договор за ипотека с фалшиво пълномощно… положението е опасно.
— Как е възможно това? — Стефан удари по масата. — Не съм подписвал нищо!
— Това е измама. Но докато съдът го установи, парите ще са изчезнали. А кредиторът… — Петър погледна към документите от имотния регистър. — Не става дума за банка.
Стефан застина. — Тогава кой?
— Фирма, свързана с Асен „Колекционера“. Познаваш го – частни заеми с огромни лихви. Те не задават въпроси, когато имотите струват милиони.
Асен. Име, което стряска дори най-опитните бизнесмени. Този човек не съди длъжниците – той действа по друг начин.
— Мартин е взел половин милион евро — каза Петър тихо. — Срещу всички твои имоти.
Стефан рухна на стола. Синът му не просто го беше обрал. Беше заложил целия му живот на лихвари.
— Къде са парите? — попита Стефан, едва дишайки.
— Преведени са по офшорна сметка. Мартин е изчезнал. Мая сподели, че е напуснал още сутринта.
Телефонът на Стефан отново иззвъня. Появи се непознат номер.
— Г-н Стефанов? — Гласът беше мазно-учтив, но заплашителен.
— Кой се обажда?
— Аз съм представител на новите ви партньори. Искахме да ви поздравим за успешната сделка. Синът ви се оказа много убедителен. Първата вноска по лихвата е дължима другия петък. Знаем къде живеете.
Връзката прекъсна.
Глава 4: Скритият живот
Стефан не посмя да се върне вкъщи. Усещаше, че домът е станал капан. Отправи се при сестра си Теодора – единствената, на която вярваше напълно.
— Винаги ти казвах, че го глезиш — каза Теодора, докато му сипваше чай с ръце, които леко трепереха. — Но това вече е прекалено.
— Трябва да го открия, Теди. Преди да похарчи парите или Асен да поиска още.
В стаята влезе Йоана, дъщерята на Теодора – студентка по право, коренно различна от Мартин – учи, скромна, наблюдателна.
— Вуйчо — седна до него тя. — Има нещо, което не знаеш за Мартин.
Стефан я погледна уморено. — Какво още може да е?
— Мартин не е просто безработен. Има… проблеми отдавна.
— Какви?
— Хазарт — прошепна Йоана. — Не само спортни залози. Онлайн покер, нелегални казина. Преди месец поиска да му стана поръчител за бърз кредит. Отказах. Тогава ми разкри, че дължи на опасни хора. Ако не плати, ще го пребият.
Всичко започна да се подрежда. Арогантното поведение на Мартин, вечните искания за пари, заплахите… Всичко това беше страх и отчаяние. Парите не отиваха за лукс, а за спасение.
— Знаеш ли къде може да се крие? — попита Стефан.
— Има момиче… не Мая, друга. Лилия. Харесва скъпите неща. Мартин беше наел тайна квартира на нейно име, за да не разбереш.
В Стефан се надигна гняв и решителност. — Къде е този апартамент?
Йоана отвори лаптопа. — Не знам точния адрес, но знам профила ѝ. Публикува снимки често. Виж тази гледка… Това е новият комплекс в „Бояна“.
Глава 5: Сблъсъкът
Стефан, заедно с двама охранители, препоръчани от Петър, стоеше пред входа на луксозния апартамент. Сърцето му биеше бързо. Не беше човек, който прибягва до насилие, но сега залогът беше твърде голям.
Почукаха, но никой не отвори. Един от охранителите – едър, с белег на брадата – кимна и с един удар отвори вратата.
Вътре цареше пълен хаос. Навсякъде по пода се търкаляха бутилки шампанско и дрехи. На дивана седеше Лилия, видимо уплашена. Мартин бързо тъпчеше пачки в сак.
Когато видя баща си, Мартин пребледня. — Татко… не е това, което мислиш.
Стефан прекрачи през разпилените пари. — Не е това, което си мисля?
В този момент става ясно, че понякога най-големите изпитания идват не от бизнеса, а от най-близките ни хора. Историята на Стефан напомня колко крехки могат да се окажат д
