Тишината в кабинета ми никога не беше звучала толкова оглушително. Четиридесет години. Четири десетилетия, прекарани сред шума на машини, сред праха на строителни площадки, сред безкрайни срещи, на които се решаваха съдбите на стотици хора
В офиса цареше такава тишина, каквато не бях усещал досега. Четиридесет години труд – цял живот сред грохот на машини, облаци строителен прах и безброй срещи, където се решаваха човешки съдби. Започнах от нищото, с празни ръце и заем, който не ми даваше покой. А сега, докато гледах златния часовник на махагоновото бюро, осъзнах, че всичко това стига своя край.
Стефан остави писалката настрани. Миналото вече беше зад гърба му. Фирмата премина в ръцете на нов собственик, активите бяха прехвърлени, а банковата сметка изглеждаше повече от достатъчна. Това не беше само спокойствие – беше пълна свобода.
„Свободен си“, прошепна си той, загледан в дъждовните капки по стъклото на високата сграда. Край на сроковете. Край на нощите без сън, изпълнени с грижи за заплатите на персонала.
Нахлузи палтото и излезе, без да се обърне назад. Вкъщи го очакваше бутилка хубаво вино и планове за пътешествия. Или поне така си представяше.
Щом прекрачи в просторната дневна, Стефан завари Мартин на дивана. Синът му – вече на 32, здрав и с платено образование от елитен университет, но вече цяла година без работа. Мартин дори не помръдна от телефона си, не реагира при влизането на баща си.
— Приключих — каза Стефан, опитвайки се да звучи тържествено. — От днес съм пенсионер.
Мартин свали телефона и се усмихна нехайно. — Супер, татко. Честито. Имаме ли време да обсъдим онзи проект?
Стефан въздъхна. „Проектът“ беше поредната идея за лесни пари – искаше сериозни средства, но дори бизнес план липсваше.
— Мартин, седни — обърна се към него и посочи фотьойла. — Имаме важен разговор.
Синът стана неохотно. — Звучиш сериозно. Да не би да ми намалиш издръжката?
Това го удари. Издръжка – за възрастен човек. — Точно обратното — отвърна Стефан студено. — Кранчето се затваря, Мартин.
Мартин се изсмя, сякаш чу някаква шега. — Сериозно ли говориш?
— Не се шегувам. Спрях да работя, за да живея аз, не ти. Четири десетилетия се борих, жертвах съня си, поемах рискове. Ти си напълно здрав, имаш образование. Време е да поемеш отговорност за себе си. От следващия месец спирам преводите, няма повече пари за апартамента в центъра. Ще трябва да започнеш работа.
Постепенно усмивката на Мартин угасна, а на нейно място се появи гняв, какъвто Стефан рядко виждаше. — Сериозно ли? Ще ме оставиш с празни ръце, докато си милионер? Продаде фирмата и ще изхвърлиш собствения си син?
— Няма да останеш без покрив. Имаш диплома, а тук винаги ще има място за теб, докато се изправиш. Луксът приключва. Няма да финансирам повече бездействието ти.
Мартин скочи, лицето му почервеня. — Имам стандарти, татко. Имам и приятели. Не мога да работя като някой чиновник за хиляда лева. Това е срам!
— По-унизително е да чакаш баща ти да ти плаща сметките, докато нищо не правиш — каза Стефан. — Решението ми е окончателно.
Погледът на Мартин стана твърд. — Ще съжаляваш — прошепна. Усмивката се върна, този път изкривена. — Ще съжаляваш горчиво.
Мартин грабна якето и излезе с такъв трясък, че чашите във витрината издрънчаха. Стефан остана сам в тишината, усещайки тежест в гърдите си.
Глава 2: Обаждането
През нощта Стефан не затвори око – думите на Мартин го държаха буден. „Ще съжаляваш.“ Какво би могъл да направи един разглезен мъж? Най-вероятно ще се сърди известно време и ще се примири.
На следващата сутрин всичко бе мрачно и сиво. Стефан си направи кафе и излезе на верандата, опитвайки се да усети промяната. Тогава телефонът иззвъня.
Мая, приятелката на Мартин, се обади. Скромно момиче, работещо в книжарница, към която Стефан винаги е изпитвал симпатии, макар да не разбираше връзката ѝ със сина си.
— Ало? — вдигна той.
— Стефан! Господи, Стефан! — Гласът ѝ звучеше ужасено, удавен в сълзи. Дишаше тежко, сякаш току-що е бягала.
— Мая, спокойно. Какво се случи? Къде е Мартин?
— Той… той го направи! — проплака тя. — Опитах се да го спра, но ме заключи в банята. Едва сега излязох… Взе всичко!
Сърцето на Стефан се сви. — Какво е взел? Моля те, кажи ми!
— Документите, Стефан! Нотариалните актове, всички папки от сейфа у вас. И… и личната ти карта, старата. Каза, че отива при нотариус. Че има пълномощно!
Светът на Стефан се преобърна. Сейфът – там държеше всички имотни документи, включително вилата на морето и апартаментите под наем – основният му пасивен доход. Само той знаеше кода, но как?
— Как е отворил сейфа? — извика Стефан, подскочил.
— Снимал те е, докато го отваряш. Видял е комбинацията. Стефан, урежда бърз заем. Огромен! Ипотекира всичко!
Стефан затвори и хукна към кабинета. Картината над сейфа беше изместена, а вратата му – зееща и празна.
Време за паника нямаше. Трябваше да действа моментално.
Глава 3: Сянката на лихваря
Адвокатската кантора на Петър беше в стара кооперация в центъра. Петър – негов приятел и доверен адвокат още от студентските години. Когато Стефан се появи – мокър и пребледнял, Петър веднага разбра, че нещо сериозно се е случило.
— Блокирахме сметките, доколкото можахме — каза Петър, след като чу всичко. — Но ако вече има договор за ипотека с фалшиво пълномощно… това е наистина опасно.
— Как е възможно? — Стефан удари по масата. — Не съм подписвал нищо!
— Очевидна измама е. Но докато съдът го признае, парите ще са изчезнали. Кредиторът… — Петър прегледа документите. — Не е банка.
Стефан се вцепени. — Тогава кой е?
— Това е фирма, свързана с Асен „Колекционера“. Познаваш го – частни заеми с огромни лихви. Без много въпроси, когато залогът са милиони.
Асен – име, което всяваше страх дори сред опитните бизнесмени. Човек, който не прощаваше неизплатени дългове.
— Мартин е взел половин милион евро — каза Петър тихо. — Срещу всичките ти имоти.
Стефан се срина на стола. Синът му не само го беше обрал, но и буквално бе заложил целия му живот на лихвари.
— Къде са парите сега? — попита Стефан, с пресъхнала уста.
— Пратени са в офшорна сметка. Мартин е изчезнал. Мая каза, че още сутринта е напуснал.
Телефонът на Стефан пак звънна. Номерът беше непознат.
— Г-н Стефанов? — гласът беше мазен и учтив, но звучеше заплашително.
— Кой се обажда?
— Аз съм представител на новите ви партньори. Исках да ви поздравя за успешната сделка. Синът ви беше доста убедителен. Първата вноска по лихвата е дължима следващия петък. Знаем къде живеете.
Връзката прекъсна.
Глава 4: Скритият живот
Стефан не се върна у дома. Вече не го чувстваше като безопасно място, а като клопка. Отиде при сестра си Теодора – единствения човек, на когото имаше пълно доверие.
— Винаги съм казвала, че го разглезваш — каза Теодора, сипвайки му чай с треперещи ръце. — Но това вече премина всякакви граници.
— Теди, трябва да го намеря. Преди да профука парите или Асен да поискат още.
В стаята се появи Йоана, дъщерята на Теодора – студентка по право и пълна противоположност на Мартин: амбициозна и скромна.
— Вуйчо — седна до него тя. — Има нещо, което не знаеш за Мартин.
Стефан я погледна изтощено. — Какво има?
— Мартин не е просто безработен. Отдавна има сериозни проблеми.
— Какви?
— Хазарт — каза Йоана тихо. — Не само спортни залози. Онлайн покер, нелегални казина. Преди месец искаше да му стана поръчител по заем. Отказах. Тогава ми каза, че дължи на опасни хора и ако не плати, ще има сериозни неприятности.
Всичко си дойде на мястото: арогантността на Мартин, непрекъснатите искания за пари, заплахите… Всичко било от страх и отчаяние. Парите били не за удоволствие, а за спасяване.
— Знаеш ли къде може да се укрива? — попита Стефан.
— Има и друго момиче… не Мая, а Лилия. Тя обича луксозните подаръци. Мартин беше наел скрита квартира на нейно име, за да не разбереш.
Гневът на Стефан се смеси с решителност. — Къде се намира тази квартира?
Йоана отвори лаптопа. — Не знам точния адрес, но имам профила ѝ. Често публикува снимки. Виж тази гледка… Това е новият комплекс в „Бояна“.
Глава 5: Сблъсъкът
Стефан, заедно с двама охранители, които Петър беше уредил, застана пред вратата на луксозния апартамент. Сърцето му биеше силно. Никога не беше човек на силата, но сега се бореше за бъдещето си.
Почукаха. Отвътре – тишина. Един от охранителите, едър с белег на брадата, кимна и с едно движение отключи вратата.
Вътре ги посрещна хаос – по пода шампанско, дрехи навсякъде. Лилия стоеше уплашена на дивана, а Мартин пълнеше сак с пачки пари.
Като видя баща си, пребледня. — Татко… не е това, което си мислиш.
Стефан прекрачи през разпилените банкноти. — Не е това, което си мисля? Ти изчезна с целия ми труд! Подписа ме на лихвари!
— Нямах избор! — извика Мартин, отдръпвайки се. — Щяха да ме убият! Дължах двеста хиляди!
— А сега какво? Взе полов
