Васил ми „завеща“ детето си и избяга в Германия

Обещах на Жени – момичето, което отгледах от 7-годишна, че ще разкажа нашата история.
Всичко започна, когато аз – разведена жена на 33 години с две дъщери, повярвах на един вдовец на име Васил, който не можеше да преодолее загубата на жена си.
Поканих го в дома си заедно с малкото му момиченце – ангел с руси къдрици и огромни сини очи. Днес, 20 години по-късно, тя е все така прекрасна, но се питам как изобщо се подведох по лъжите и драматичните истории на баща ѝ.
Животът ни с Васил не беше тежък и аз все се надявах, че с времето всичко ще се нареди. Той не пиеше, не вдигаше скандали, не посягаше на мен или децата. Дори ми изглеждаше, че не ги дели на „твои“ и „мои“.
Това, което го тревожеше, беше несигурната работа – един ден носеше 500 лева, друг път за седмица не изкарваше и 50. Но имахме покрив, моята заплата стигаше за най-необходимото и някак си вървяхме напред…
Обичам детето си
Затова останах изненадана, когато Васил обяви, че заминава за Германия – при свой познат, за да работи, да изпраща пари, а дори след време да ни вземе при себе си.
Опитах да го разубедя, че можем да се справим и тук, но той беше толкова ентусиазиран, че си казах: всеки има право да опита.
Васил замина. Жени остана при мен. Първия месец се обади два пъти от различни градове, или поне така твърдеше. После изчезна – телефонът му стана невалиден, а „приятелят“ му не отговаряше.
Така Васил ми „завеща“ детето си, грабна „вдовишкото си нещастие“ и тръгна по света да си търси късмета. Дано го е намерил. Но истинският му късмет остана при мен – дъщеря му.
Жени се чувстваше добре с нас, но баща ѝ липсваше. Виждаше, че и моите деца растат само с мен, и някак прие съдбата си.
В нашето женско царство имаше разбирателство, приятелство и много любов. Аз продължих да работя, голямата ми дъщеря започна първата си работа още в гимназията и после почти сама издържаше и сестра си.
А Жени – нашият изтърсак, ми помагаше много, защото аз винаги носех работа у дома. Така заедно се хранехме, образовахме, възпитавахме и… пораснахме.
Днес първородната ми дъщеря живее със семейството си в Италия, а по-малката последва приятеля си във Варна – на 400 км от мен.
Аз живея с Жени и всеки ден благодаря на съдбата, че я доведе в живота ми.
Сега тя е красива млада жена, която знае какво иска и е готова да се бори за него – не с лакти, а с ум и работа. Тя пълни очите и душата ми. Толкова е добра, упорита и състрадателна…
Онзи ден ѝ казах през смях:
„Жени, признавам, не мразя баща ти…“
„А трябва“, отвърна тя.
Обясних ѝ, че не си струва. Защото той я доведе у дома.
От известно време Жени настоява, че винаги ще бъде до мен, но и че е време да намеря мъж, който ме заслужава.
Аз вече не вярвам, че това ще се случи. Но Жени не спира да ми дава кураж:
„Ти, Поли, само го намери! Аз ще го обичам така, както обичам теб. Искам да си мнооого щастлива!“
А истината е, че аз вече съм щастлива.
Мъжете в живота ми ми донесоха само разочарования.
Но дъщерите им – не.
