Въздухът в малкото кафене беше гъст, пропит с аромата на прясно изпечени кроасани и силно еспресо. Следобедното слънце се процеждаше през големите прозорци, хвърляйки топли, златисти петна върху дървената маса
В кафенето въздухът беше плътен и топъл, изпълнен с мириса на прясно изпечени кроасани и силно кафе. Следобедното слънце се процеждаше през големите витрини и хвърляше меки златисти отблясъци върху дървената маса. Отпих от капучиното, усещайки как пяната леко докосва устните ми, и се обърнах към Силвия — най-близката ми приятелка и единственият човек, пред когото можех да говоря без страх.
— Понякога още го сънувам — прошепнах, загледана в движението навън. — Онзи ден. Паниката… чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Всеки родител познава този ужас — моментът, в който се обръщаш и детето ти го няма. Само че при мен това не беше миг. Бяха часове. Часове, които се разтегнаха като цяла вечност.
Силвия сложи ръката си върху моята — топла, стабилна.
— Милена, минали са десет години. Мартин вече е почти мъж. Всичко е наред.
Кимнах, опитвайки се да се усмихна.
— Знам. Наистина знам. Но паметта е странно нещо. Не помня какво съм яла вчера, а всеки детайл от онзи ден е кристално ясен. Червената му тениска със супергерой, маратонките с лепенки, които сам си обувaше с гордост. Шумът в мола — музика, смях, гласове… и как изведнъж всичко се превърна в оглушителен хаос, когато разбрах, че го няма.
Бях разказвала тази история и преди, но днес — може би заради годишнината — думите идваха по-лесно. Отново описах трескавото търсене: как тичах по етажите, виках името му, как всяко дете с червена тениска ме караше да спирам дъха си, последвано от нов удар на отчаяние. Разказах за охраната, за съобщението по уредбата, за съчувствените погледи на непознатите, докато аз се чувствах като най-лошата майка на света.
— И тогава се появи онази жена — продължих, а гласът ми леко потрепери. — Не знам откъде изникна. Просто седна до мен на пейката, докато бях напълно срината, без сили дори да плача. Беше на средна възраст, с меко лице и топли кафяви очи. Хвана ръката ми и каза: „Спокойно, ще го намерят. Децата обичат да се губят. Всичко ще бъде наред.“ Говореше уверено, спокойно. В този хаос тя беше като котва.
Силвия ме слушаше мълчаливо.
— Остана с мен. Донесе ми вода. Говореше за дреболии, само и само да ме държи на повърхността. Не помня думите ѝ, но помня усещането — че не съм сама. Понякога още мисля за нея. Непозната, която ми даде кураж в най-страшния ми момент. Истински ангел.
Усмихнах се тъжно. Това беше единственото светло петно в онзи ден. Когато охранител доведе разплакания Мартин — намерен в пробна кабина на магазин — жената вече беше изчезнала. Нямаше я, за да ѝ благодаря. Беше се стопила така внезапно, както се беше появила.
Същата вечер, докато подреждах вечерята, мислите ми непрекъснато се връщаха към разговора. Александър отново щеше да се прибере късно. Работата беше центърът на живота му — сделки, срещи, безкрайни обаждания. Имахме голяма къща с изглед към планината, но понякога се чувствах по-самотна, отколкото в първата ни малка квартира.
Мартин влезе в кухнята. Вече беше пораснал — висок, слаб, с косата на баща си и моите очи. Взе ябълка и се облегна на рамката на вратата.
— Какво има? — попитах, усещайки погледа му.
— Чух те днес — каза. — В кафенето. Говореше с леля Силвия.
Оставих ножа и се обърнах.
— Така ли? Просто си припомняхме разни неща. Не знаех, че ни слушаш.
Той отхапа от ябълката. За миг единственият звук беше хрущенето.
— Говореше за деня в мола. И за онази жена.
— Да — въздъхнах. — Винаги ще съм ѝ благодарна. Тогава беше невероятно добра към мен.
Мартин сведе поглед, после отново ме погледна. Лицето му беше пребледняло, а в очите му се появи нещо тревожно. Преглътна трудно.
— Добра?.. Мамо, тя не искаше да ми помага.
Думите му увиснаха тежко между нас. За миг не разбрах. Помислих, че греша.
— Какво искаш да кажеш? — прошепнах. — Тя ме успокояваше, докато те търсехме.
Той поклати глава. Очите му се напълниха със сълзи — такива, каквито не бях виждала от години. Гласът му беше тих, дрезгав.
— Не, мамо. Аз не бях изгубен. Тя ме хвана. Каза, че ще играем игра. Заведе ме към подземния паркинг. Каза, че татко ни чака там с нова кола, пълна с играчки. Но стискаше ръката ми силно… и говореше странно по телефона. Каза: „Почти е готово.“ Тогава започнах да крещя. Един охранител се появи и тя избяга. Аз се скрих в магазина, защото се страхувах, че ще се върне.
Стоях неподвижна, с ножа в ръка, гледайки сина си. Светът ми се разпадна. Образът на „добрия ангел“, който пазех десет години, се превърна в кошмар. Жената, която ме беше „утешавала“, всъщност беше тази, която водеше детето ми към опасност. Тя не ми беше помагала — просто печелеше време.
Студът, който ме обзе, беше различен. По-дълбок. Парализиращ.
Глава 2: Пукнатините
Сънят не дойде през цялата нощ. Думите на Мартин отекваха в главата ми. Лицето на жената вече не беше добронамерено — беше изкривено от истината. Чувствах вина, наивност и ужас от мисълта, че съм търсила утеха от човек, който е държал детето ми.
Александър се прибра след полунощ. Влезе тихо. Усетих аромат на чужд, дамски парфюм. Не беше за първи път, но сега, на фона на всичко, лъжата беше непоносима.
На сутринта, след като Мартин излезе за училище, застанах пред Александър в кухнята.
— Трябва да поговорим.
Той погледна часовника, раздразнен.
— Закъснявам. Имам среща с Димитър и адвокатите.
— Не може да почака. Става дума за Мартин.
Остави таблета.
— Какво е станало?
Разказах му всичко. Дума по дума. Очаквах шок, гняв… но видях студ.
— И ти му вярваш? — каза накрая. — Това е било преди десет години. Децата си измислят.
— Видях страха му! — гласът ми се разтрепери. — Защо би лъгал?
— Не знам! — избухна той. — Може би иска внимание. Имам достатъчно проблеми, не ми трябват измислени отвличания!
— Измислени? — прошепнах. — А парфюмът по ризата ти? Срещите след работа?
Тишина.
Той грабна сакото си.
— Нямам време за това. Ще говорим довечера.
Вратата се затръшна.
Останах сама в голямата кухня. Пукнатините вече бяха навсякъде.
В същото време в офиса Александър се изправяше пред друга криза. Огромен кредит, провален проект, банка на ръба да отнеме всичко. Димитър — съдружникът му — влезе ядосан.
— Говори ли с адвокат Петров?
— Положението е зле — отвърна Александър. — Могат да повдигнат обвинения.
— Ти даде документите! — изсъска Димитър. — Предупреждавах те!
— Заедно сме в това — избухна Александър. — Заедно ще потънем!
— Аз няма — наведе се Димитър. — Всичко е на твое име. Първо теб ще ударят…
