Въздухът в малкото кафене беше гъст, пропит с аромата на прясно изпечени кроасани и силно еспресо. Следобедното слънце се процеждаше през големите прозорци, хвърляйки топли, златисти петна върху дървената маса

В кафенето въздухът беше тежък и уютен едновременно – наситен с аромат на масло от топли кроасани и горчивото ухание на прясно смляно кафе. Следобедната светлина се плъзгаше през витрините и се разливаше по масата като разтопено злато. Отпих от капучиното, пяната докосна устните ми, и едва тогава се обърнах към Силвия. Тя беше повече от приятелка – тя беше убежище. Единственият човек, пред когото не се налагаше да играя роля.

— Понякога още го сънувам — прошепнах, без да я гледам. Очите ми бяха приковани към улицата. — Онзи ден. Паниката. Чувството, че дробовете ми се пълнят с лед. Всеки родител познава този ужас… онзи миг, в който се обръщаш и детето ти го няма. Само че при мен този миг не свърши бързо. Продължи часове. Часове, които сякаш нямаха край.

Силвия сложи ръката си върху моята – спокойна, топла.

— Милена, изминаха десет години. Мартин е почти възрастен. Всичко приключи добре.

Опитах се да се усмихна, но устните ми едва се помръднаха.

— Знам. Наистина знам. Но паметта е странно нещо. Забравям какво съм яла вчера, а онзи ден… всеки детайл е жив. Червената му тениска със супергероя. Маратонките с лепенки, които си обувеше сам. Шумът в мола — музика, смях, гласове… и как всичко това за части от секундата се превърна в грохот, когато разбрах, че го няма.

Говорила бях за това и преди, но сега думите се нижеха сами. Може би защото времето беше затворило кръга. Разказах ѝ отново как тичах между етажите, как крещях името му, как всяко дете с червена дреха ми вдъхваше надежда, която се разпадаше миг по-късно. За охраната. За гласа по уредбата. За погледите на хората – пълни със съжаление. А аз… аз се чувствах като провал.

— И тогава се появи тя — казах по-тихо. — Не знам откъде. Просто седна до мен. Бях рухнала, дори не плачех вече. Беше на средна възраст, с меко лице и кафяви очи. Хвана ме за ръката и каза, че всичко ще бъде наред. Говореше уверено, спокойно. В онзи хаос тя беше единственото ми равновесие.

Силвия не каза нищо. Остави ме да продължа.

— Остана с мен. Донесе ми вода. Разказваше ми някакви глупави истории, само за да ме държи будна, тук. Не помня думите ѝ, помня усещането — че някой е с мен. Че не съм сама. Често си мисля за нея. Непозната, появила се в най-лошия ми момент… като ангел.

Усмивката ми беше бледа. Когато Мартин го доведоха — разплакан, открит в пробната на магазин — жената вече я нямаше. Изчезна без следа, както беше дошла.

Същата вечер подреждах масата механично. Александър отново закъсняваше. Работата беше неговият свят — сделки, адвокати, разговори до късно. Живеехме в просторна къща с изглед към планината, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Мартин влезе в кухнята. Вече не беше дете — висок, слаб, с чертите на баща си и моите очи. Взе ябълка и се облегна на рамката на вратата.

— Какво има? — попитах, усетила погледа му.
— Днес те чух. В кафенето. С леля Силвия.

Спрях се.

— Така ли? Не знаех, че си наблизо.

Той отхапа от ябълката. Хрущенето прозвуча прекалено силно.

— Говореше за онзи ден. И за жената.

Въздишката ми беше тежка.

— Да. Винаги ще ѝ бъда благодарна.

Той не отговори веднага. Лицето му беше бледо, очите — тъмни.

— Добра? — гласът му беше почти беззвучен. — Мамо… тя не искаше да ми помогне.

Сърцето ми пропусна удар.

— Какво говориш? Разбира се, че е искала.

Той поклати глава. В очите му се събраха сълзи.

— Аз не бях изгубен. Тя ме хвана за ръката. Каза, че ще играем игра. Водеше ме към паркинга. Каза, че татко ни чака с кола, пълна с подаръци. Но стискаше ръката ми много силно. Говореше по телефона… каза „Почти е готово“. Уплаших се. Започнах да крещя. Тогава дойде охранителят. Тя ме пусна и избяга. Скрих се, защото мислех, че ще се върне.

Стоях неподвижно. Ножът в ръката ми тежеше. Образът, който носех десет години — на спасител — се разпадна. Жената не беше ангел. Беше ловец. И докато ме успокояваше, беше купувала време.

Това вече не беше старият страх. Това беше нещо по-дълбоко. По-студено.

Глава 2: Пукнатини в основата

Не спах. Всяка минута от нощта ме връщаше към думите на Мартин. Лицето на жената в спомените ми се изкриви, превърна се в маска. Бях приела утеха от ръце, които са държали детето ми на път към неизвестното. Вината ме задушаваше.

Александър се прибра след полунощ. Миришеше на чужд парфюм. Не беше ново, но тази нощ ме отврати.

Сутринта го изчаках в кухнята.

— Трябва да говорим.

— Закъснявам — отвърна, без да вдигне поглед.

— Става въпрос за Мартин.

Разказах му всичко. Очаквах ярост, ужас. Получих студ.

— И ти вярваш на това? — каза спокойно. — Детската памет е ненадеждна.

— Той не лъже! — гласът ми се разтрепери. — А ти… кога за последно беше до нас? Между срещите и онези вечери, след които миришеш на чужди жени?

Мълчание. Вина.

— Нямам време за истерии — каза и излезе.

В този миг разбрах — той не отричаше истината, защото не я вярваше. А защото се страхуваше от нея.

В офиса му нещата също се разпадаха. Кредитът. Проваленият проект. Димитър — ядосан, отчаян.

— Аз няма да поема вината вместо теб — изсъска той. — Ще намеря изход. А ти… ти имаш какво да губиш.

И когато Александър остана сам, за първи път от години го обзе истински страх — не от фалита, а от това, че всички лъжи, които бе трупал, започваха да се свързват в една ужасяваща картина.

А някъде там, в миналото, една жена с топли кафяви очи все още не беше приключила играта си.

Telling Admin