Звънецът отекна в празния апартамент като изстрел. Сърцето ми подскочи в гърдите, напомняйки ми, че все още съм жива, въпреки че през последните два месеца се чувствах като призрак в собствения си дом. Избърсах ръцете си в анцуга, който носех вече трети ден, и се повлякох към вратата. Не чаках никого. Нямах желание да виждам никого.

Звънецът разцепи тишината в апартамента като гръм. Сърцето ми се разтуптя силно – напомни ми, че още съм жива, макар последните два месеца да се чувствах като сянка в собствения си дом. Подсуших ръцете си в анцуга, който не бях сваляла трети ден, и тръгнах към вратата. Не очаквах никого. Не исках и да виждам никого.

Щом отворих, дъхът ми секна. На прага стоеше Мария – свекърва ми. Жената, която винаги ме гледаше с надменност, този път сякаш беше остаряла с десет години само за нощ. По принцип подредената ѝ коса стърчеше изпод шал, а очите ѝ бяха зачервени и подути. Но не това ме вцепени най-много.

В ръцете си стискаше тежка метална кутия за документи – огнеупорен сейф.

— Мога ли да вляза, Марина? — гласът ѝ бе необичайно тих, несигурен и без обичайната строгост. — Трябва да видиш това. Преди да се появят съдиите.

Отдръпнах се безмълвно. Тя влезе с полъха студ и силния си парфюм. Мария сложи кутията на кухненската маса, металът издрънча по стъклото.

— Какви съдии? — попитах с пресипнал от мълчание глас. — Александър не е тук. Той е с… нея.

— Знам къде е синът ми — прекъсна ме тя рязко, но очите ѝ излъчваха болка, не гняв. — Знам и с кого е. С Дарина. Но не подозираш какво е направил той зад гърба ни. Дори зад моя.

Мария въведе кода и отвори кутията. Капакът щракна и разкри купчина документи, стегнати с ластици: нотариални актове, банкови писма, кредитни договори, призовки.

— Той не просто е изневерил, Марина. Той те е разорил.

Взех първия лист – уведомление за просрочена ипотека. Сумата беше огромна, а датата – от преди шест месеца.

— Аз… не съм подписвала това — прошепнах, усещайки как коленете ми се подкосяват. — Жилището е на мое име, наследство от баба. Той няма право…

— Погледни подписа — посочи Мария с треперещ пръст.

Погледнах подписа – изглеждаше като моя.

— Фалшифицирал го е — каза тя тихо. — Александър е ипотекирал апартамента, за да покрие фирмените си дългове. Фирмата му е в криза отдавна. Взел е парите за материали и заплати, а всъщност – за стари дългове към лихвари. Сега банката иска парите си, лихварите го търсят, а той е избягал при Дарина.

Всичко рухна. Предателството на съпруга и най-близката ми приятелка беше нож, но това… беше като куршум. Не само сърцето ми беше разбито – щяха да ми вземат и дома.

— Защо ми казваш всичко това? — погледнах я в очите. — Той е твой син.

Мария се изправи, лицето ѝ застина. — Защото е мой син, но не съм отгледала крадец. И защото той взе и от мен. Взе спестяванията на баща си. Всичко.

Глава 2: Сянката на адвоката Следващият час мина като в сън. Мария вадеше един по един документите. Картината беше ужасяваща – Александър беше теглил кредити на мое име, използвал копия на личната ми карта, докато не съм била вкъщи. Прехвърлил дялове от фалиращата си фирма върху мен, оставяйки ме отговорна за неустойки по договори, за които дори не знаех.

— Трябва ни адвокат — казах, усещайки как апатията се сменя с хладен гняв. — Истински добър адвокат.

— Вече говорих със Стефан — отвърна Мария.

Стефан. Името ме стъписа. Бяхме заедно в университета, имахме кратка връзка, преди да срещна Александър. Сега Стефан беше сред най-известните адвокати по бракоразводни и корпоративни дела в София.

— Ще дойде ли тук? — попитах.

— След десет минути.

Докато чакахме и звънецът прозвуча отново, вече бях измила лицето си и вързала косата. Нямаше време за самосъжаление. Трябваше да действам.

Стефан пристигна — с елегантен костюм, кожено куфарче, сериозен поглед. Погледна ме за миг и кимна на Мария.

— Марина — поздрави той спокойно. — Съжалявам, че се виждаме така.

— Да минем към важните неща, Стефан — прекъснах го, сядайки на масата. — Колко лошо е положението?

Той започна да преглежда документите. Лицето му остана сериозно, но видях как челюстта му се напрегна при фалшифицирания подпис.

— Това си е класическа документна измама в големи размери — каза след кратко мълчание. — Александър е рискувал всичко. Но е направил грешки. Виж тук. — Показа ми дата на един от договорите. — Точно тогава беше в болница, нали? Когато си счупи крака на ските?

Кимнах. — Да, три дни лежах в болницата.

— Значи няма как да си подписала този документ пред нотариус в центъра на София, докато си била на легло. Това ни е шансът. Ще обжалваме нотариалния акт. Но има още нещо.

— Какво? — попита Мария.

— Лихварите — отвърна Стефан, сваляйки очилата си. — С банката ще се борим в съда, Александър ще бъде съден, но тези хора… не чакат решения. Александър е взел пари от хора, които не си играят. И адресът на апартамента е посочен като обезпечение… те ще дойдат тук.

В стаята стана тихо, чуваше се само бученето на хладилника в ъгъла.

— Трябва да напуснеш жилището — каза Стефан, гледайки ме право в очите. — Веднага.

— Няма да се крия — отвърнах, усещайки как инатът ми се надига. — Това е моят дом.

— Вече не е дом, Марина. Това е мишена.

Глава 3: Студентът и дългът Телефонът ми избръмча. Беше Петър, брат ми, студент по право трети курс, който работеше на две места, за да се издържа. Не знаеше за изневярата, не исках да го натоварвам.

— Како? — звучеше напрегнато. — Може ли да говорим? Пред входа ти има някакви хора.

Кръвта ми застина. — Какви хора, Пепи?

— Двама. Едри, с черни якета. Разпитват съседката дали си вкъщи. Аз съм отсреща на спирката. Да се качвам ли?

— Не! — извиках. — Не идвай! Чакай там!

Погледнах към Стефан, който веднага се досети. — Тук са, нали?

Той бързо прибра документите в кутията. — Мария, вземи кутията и влез в спалнята. Заключи се. Марина, стой до мен. Не отваряй, докато не кажа.

Чухме стъпки по стълбите – асансьорът не работеше. Стъпките спряха пред вратата. Последва силен удар по дървото.

— Марина! — прозвуча груб глас. — Знам, че си вътре. Трябва да поговорим за мъжа ти.

Погледнах през шпионката – огромен мъж с бръсната глава и белег на веждата, до него по-млад, по-нервен.

— Обади се на полицията — прошепна Стефан. — Веднага.

— Ако го направя, ще разберат, че Александър ги е измамил и ще го търсят, за да му навредят — казах, колкото и да ми тежеше.

— Той вече ги е измамил, Марина! — отсече Стефан. — Те са тук, защото не могат да го намерят! Ти си застраховката.

Още един силен удар по вратата. — Отвори, ма! Искаме само да кажеш нещо на Сашо.

Телефонът пак иззвъня. Петър. — Како, качвам се. Няма да слушам.

— Петър, не! — извиках, но вече беше затворил.

Сърцето ми щеше да се пръсне – брат ми, който мечтаеше да стане съдия, тичаше към двама мутри.

Отключих вратата рязко, а Стефан изсъска: — Какво правиш?!

Отворих широко. Двамата мъже ме изгледаха изненадано. — Къде е Александър? — изръмжа единият.

Стефан застана пред мен. — Аз съм адвокатът на госпожата. Ако направите още една крачка, това ще е нахлуване и заплаха. Камерите във входа записват.

Мъжът се засмя. — Адвокат? Не сме дошли за съд. Искаме си парите. 50 000 лева. До петък. Иначе взимаме апартамента.

— Апартаментът е в съдебна процедура — отвърна Стефан хладно. — Ще чакате след банката.

В този момент Петър се появи зад тях, задъхан. — Махайте се от сестра ми! — извика, хвърляйки раницата си. Беше слаб, но погледът му гореше.

Едрият мъж се обърна. — И кой е тоя?

— Брат ѝ — каза Петър и застана между тях и вратата. — Ако я пипнете, ще съжалявате.

Напрежението се сгъсти. Мъжът се наведе към Петър. — Слушай, хлапе. Върви си пиши домашните. Тук е за възрастни.

Петър не трепна. — Познавам закона по-добре от вас. Махайте се.

Мъжът посегна към Петър, но Стефан извади телефона. — Разговорът с полицията тече от минута. Всичко се чува. Патрулката е наблизо.

Мутрата замръзна, изгледа ни и каза: — Кажи на Сашо, че часовникът тече. И че Дарина не е толкова скрита, колкото си мисли.

Тръгнаха по стълбите, блъскайки Петър по рамото. Щом шумът затихна, вкарах брат си вътре и заключих тройно.

— Ти си луд! — извиках и го прегърнах, разплакана. — Можеха да те наранят!

— Нямаше да те оставя сама — отвърна той, още треперещ.

Глава 4: Предателството на Дарина Вечерта беше напрегната. Седяхме в хола с Мария, Стефан и Петър, а кутията с документи пак беше отворена.

— Какво имаше предвид мутрата за Дарина? — попита Мария, отпивайки валериан.

— Каза, че не е толкова скрита — поясни Стефан, прехвърляйки бележките. — Очевидно знаят къде е. Или тя не е съвсем невинна.

Телефонът на Александър беше изключен, затова набрах Дарина. Бяхме приятелки от деца, споделяхме всичко. Или поне така мислех.

С

Историята разкрива как едно предателство може да засегне не само сърцето, но и целия живот. Ясно е, че понякога най

Telling Admin