Защо някои деца израстват с уважение към родителите си, а други не? Изобщо не става въпрос за възпитание.
В един момент всеки стига до трудния въпрос: защо липсва уважение към мен? Това засяга жени, които живеят според очакванията на съпруга си, служители, чиито старания остават незабелязани, както и родители, деца, братя и сестри…
Обяснението сякаш лежи на повърхността: времената са се променили, хората също. Всеки бърза, затваря се в себе си, става по-груб. Вниманието, добрите думи, грижата — като че ли са останали някъде назад, забравени в миналото, описани само в стари книги и филми.
Преди време при мен дойде възрастната ми съседка, силно разстроена. Попита ме:
— Как мислиш, защо моите пораснали деца не ме уважават?
Тя започна да споделя за живота си:
— Никога не съм им желала зло. Отдадох цялото си време на децата. Заедно пишехме домашни, угаждах им с лакомства, водех ги на море, работех денонощно на две места. Всичко беше — заради тях. А какво получих?
Синът ми се отдалечи. Когато го поканя — не идва. Ако му се обадя — винаги е зает. А в същото време чувам телевизора през слушалката. Аз не искам много: само пет минути да поговорим, да види как съм, и после да си гледа спокойно новините…
Ако нещо го попитам, ми отговаря: „Мамо, не се меси, ще се оправя, това не е твоя работа.“
Не съм вярвала, че детето ми, което значеше толкова много за мен, ще започне да ми говори като на чужда.
— А дъщерята? — сама си каза. — Идва на гости, вярно е. Но, знаеш ли, по-добре да не идва толкова често.
Щом прекрачи вратата — започва да търси прах, да ми прави забележки, да ме учи как трябва да живея, укорява ме за разсеяност. Веднъж бях забравила, че ме е записала при платен лекар — така ми се скара, все едно съм малко дете.
Да, грижи се за мен. Да, следи здравето ми. Но уважението напълно липсва.
Аз бях добра дъщеря. Обичах много майка си. На всяка нейна молба се стараех да откликна. Когато беше в болница, ѝ носех храна след работа. Един път, когато транспортът спря заради виелица, вървях пеша три часа през снега, само и само да ѝ занеса топла храна.
Когато майка ми загуби слуха си и почти не виждаше, станах нейните очи и уши. Аз ѝ бях всичко.
Бях добра дъщеря. Но явно с моите деца съм пропуснала нещо важно…
Как се случи така, че въпреки дадения пример, децата пораснаха, без да умеят да ценят и без да усещат граници?
Американският психоаналитик Джеймс Холис казва нещо съществено: основата на всички близки отношения не е само любовта, а и отношението ни към самите себе си. Именно това определя как ще се държат другите с нас.
Поглеждайки историята по-внимателно, виждаме: жената е свикнала да се подчинява, да се жертва, да угажда — първо на майка си, после на децата си. Показвала е, че може да понесе всичко. Децата са го разбрали. Приели са, че мама ще преглътне всяка грубост, ще понесе всяка обида, ще прости и няма да се отдръпне.
Тук изводът е много важен: хората се отнасят към нас не според това, което правим за тях, а според това, което позволяваме да ни причинят.
Обикновено липсата на уважение сред близките е пряк резултат от това, че човек не цени себе си достатъчно. Не пази личните си граници. Преглъща, мълчи, търпи — и така дава знак: може и така.
Темата не е лека. Но вероятно точно тя е най-важна за онези, които искат не само връзка с близките, а истински уважителни, честни и равноправни отношения.
Има върху какво да се замислим…
Понякога именно границите, които поставяме, са най-ясният урок за уважението към себе си и към останалите.
Лично аз мисля, че отношенията се градят малко по малко, а границите са наистина важни, за да има баланс и уважение в тях.
