Мъжът ми ми писа, че ще се върне 2 дни по-рано от командировката си.
Партньорът ми ми е разказвал, че като дете често е долавял шепот и разговори нощем в една от стаите. Един път, воден от любопитство, влязъл вътре и бил ударен толкова силно по гърба, че изгубил съзнание. Щом дошъл на себе си, на гърба му имало следа, приличаща на драскотина от едри лапи, която още е видима. Определено нещо стряскащо.
Десет години след смъртта на котката ми, все още чувах мяукането й. Дълго време мислех, че си въобразявам. Имахме навик: котката ми викаше, аз отговарях „Клайд!“, и тя идваше да се гушка при мен. Един ден чух мяукане навън, звучеше сякаш котката е съвсем близо. После се чу моят глас, който извика „Клайд!“, сякаш от разстояние. Това се повтори няколко пъти и беше толкова смущаващо, че се прибрах вкъщи.
Съпругът ми почина осем дни преди раждането на дъщеря ни. По онова време синът ни беше на пет години. Когато разказвах това на приятел, синът ми сподели, че баща му идвaл всеки ден в училището им в продължение на седем години, след което изчезнал и повече не се появил.
Той описваше човек, който изглеждал и се държал като баща му. Същото описание даде и дъщеря ми. До днес не знам кой е бил този човек, тъй като баща им вече го нямаше.
Имаше момиче, което беше силно влюбено в мен, но аз не споделях чувствата й. След училище не мислех за нея, но един летен ден, като се прибрах, разбрах, че се е преместила точно срещу нашата сграда.
Никога не бях казвал адреса си. Поздравих нейното семейство и съседите от любезност, а от майка й научих, че момичето само предложило да се преместят там. Не мога да кажа дали го е направила умишлено или е било случайност, но в такъв голям град вероятността за съвпадение е доста малка.
Когато бях на 15, оставах сам у дома. Един ден чух детски смях и звук от тичащи крачета по пода. Живеехме в едноетажна къща, а навсякъде освен кухнята имаше килими.
Една лятна нощ, още ученик, заспах с отворен прозорец. Около 3 сутринта ме събуди продължително свирене от кола. Бях между съня и будността и не можех да разбера откъде идва. Изведнъж жена извика: „Някой, моля, помогнете!“
Побързах да кажа на майка ми да се обади на 911. Тя се обади и след няколко минути дойдоха полицаи, които претърсиха района с фенерчета, но не намериха нищо и си тръгнаха. На следващия ден питахме съседите, но никой не беше чул или видял нещо странно.
И до днес това ме плаши.
Докато пътувах с лондонското метро, срещу мен седеше човек с ярка шарена тениска. Наблюдавах го почти през цялото време, а когато слязох на моята спирка, той остана във вагона. Изкачвайки се по ескалатора, видях същия човек на насрещния ескалатор, въпреки че би трябвало още да е във влака.
Това беше невъзможно и ме изплаши доста сериозно.
Сънувах, че имаме три деца – беше приятно и щастливо, докато изведнъж изчезнаха, все едно са изпарени като при Танос. Събудих се с много странно усещане.
Седмица по-късно разбрах, че съм бременна с тризнаци. Едното бебе се изгуби при спонтанен аборт, второто не оцеля, а третото трябваше да бъде премахнато по медицински причини, за да спасят живота ми.
Това беше най-ужасяващото усещане, което съм изпитвала досега.
Когато бях на 15, родителите ми отсъстваха през уикенда. Една нощ ме събудиха странни гласове. Слязох долу и заварих телевизора, който работеше на пълна сила с „бял шум“, радиото вървеше на нощно предаване, печката беше включена, а хладилникът – отворен. Всички врати и прозорци си бяха заключени.
Не мигнах цяла нощ и така и не разбрах каква беше причината за това.
Като дете лежах на пода в стаята си с отворена врата, а родителите ми гледаха телевизия в хола около един часа през нощта.
Опитах да стана до тоалетната, но сякаш гледах сам себе си как го правя. След петия опит осъзнах, че изобщо не съм мръднал. Бях като парализиран – не можех да говоря или да помръдна, а също и да повикам родителите си. Почувствах се така, сякаш нещо е отнело душата ми и ме е „заключило“. Заплаках едва когато баща ми дойде и ме сложи в леглото.
На седем години живеехме в къща, чийто предишен собственик беше починал. Родителите ми не бяха притеснени, тъй като не вярваха в паранормални неща и не очакваха нещо странно.
Стаята ми винаги беше най-студената. Една нощ се събудих и видях блед мъж, който се протягаше към мен от края на леглото. Не извиках – бях твърде шокирана, вероятно съм припаднала, защото следващият ми спомен е вече сутринта.
Никога не споделих това с родителите си, защото ме беше страх да не си помислят, че нещо не ми е наред, но лицето му още помня ясно.
Преди години на края на един разсадник имаше изоставена стара къща. Бяхме чули, че там ще има парти. Тръгнахме натам с един приятел и неговата приятелка, носехме храна и разчитахме само на лунната светлина.
Колкото повече наближавахме, толкова по-силно започнаха да квакат жабите – накрая хиляди гласове заглушиха всичко останало, все едно ни предупреждаваха да не стъпваме в тъмната стъклена къща.
В крайна сметка решихме да не рискуваме и се прибрахме с храната си, където беше по-сигурно.
Партньорът ми е споделял, че като малък често е чувал шепот и гласове в една от стаите нощем. Решил да провери, влязъл вътре и бил ударен силно по гърба, така че загубил съзнание.
Щом се свестил, открил на гърба си голяма следа, наподобяваща драскотина от масивни лапи – белегът си личи и сега. Истински плашещо.
Съпругът ми ми беше писал, че ще се прибере два дни по-рано от командировката. В понеделник се прибра и се извини, че не ми е казал предварително, че ще дойде по-рано. Казах му: „Какво имаш предвид? Получих съобщението ти!“ Взех телефона, за да му покажа, и двамата се вцепенихме. Имаше още едно съобщение: „Увери се, че винаги държиш телефона си до себе си, където и да отидеш; никога не знаеш кой може да си поиграе с него!“ Останахме доста объркани и решихме, че може би някой колега си прави шега. Но после видях, че съобщението е изпратено само час по-рано, а тогава съпругът ми е бил сам в колата. Така и не разбрахме кой изпрати тези съобщения, но оттогава не сме получавали други.
Тези истории се движат по ръба между действителността и необяснимото. Понякога няма логично обяснение, но спомените за преживяното остават завинаги.
Всеки си носи по нещо необяснимо в живота, а тези разкази напомнят колко тънка е границата между рационалното и мистерията.
