Мъжът ми ми писа, че ще се върне 2 дни по-рано от командировката си.
Партньорът ми е споделял, че като дете често е чувал шепот и разговори вечер в определена стая. Един ден, воден от любопитство, влязъл вътре и някой го ударил толкова силно по гърба, че загубил съзнание. Когато се съвзел, забелязал голяма следа на гърба си, наподобяваща драскотина от едри лапи, която още се вижда. Определено преживяването било плашещо.
Десет години след като котката ми почина, продължавах да чувам мяукането й. Мислех, че си въобразявам. Имахме ритуал: тя ме викаше, аз отговарях „Клайд!“, и тя идваше да се гушкаме. Един ден чух мяукане отвън, сякаш котката е съвсем наблизо. Последва гласът ми, който извика „Клайд!“, сякаш звучеше отдалеч. Това се случи няколко пъти и беше достатъчно смущаващо, че се прибрах в къщи.
Съпругът ми почина осем дни преди да се роди дъщеря ни. По онова време синът ни беше на пет. Когато веднъж разказвах това пред приятел, синът ми сподели, че баща му го посещавал всеки ден в училището цели седем години, а после изведнъж спрял да идва и повече никой не го видял там.
Той описваше човек, който напълно приличал и се държал като баща му. Същото потвърди и дъщеря ми. До днес не мога да разбера кой е бил този човек, тъй като баща им вече беше починал.
Имаше едно момиче, което изпитваше силни чувства към мен, но аз не отговарях на тях. След училище не мислех за нея, но по време на една ваканция установих, че се е преместила точно срещу входа на нашия блок.
Никога не съм казвал адреса си. От учтивост се запознах със семейството й и поздравих съседите. От майка й разбрах, че самата тя е предложила да се преместят. Не знам дали е било нарочно или просто случайност, но шансовете за такова съвпадение в голям град са доста малки.
Бях на 15 и често оставах сам у дома, когато чух смях и тичане на дете по твърдия под. Живеехме в едноетажна къща, навсякъде имаше килими, освен в кухнята.
Една лятна нощ, докато още учех, заспах с отворен прозорец. Около 3 сутринта ме събуди продължително свирене на автомобил. Бях все още полубуден и не разбирах откъде идва. Изведнъж чух жена да вика: „Някой, моля, помогнете!“
Веднага се затичах при майка ми и я помолих да се обади на 911. Тя позвъни, а след минути полицаи претърсиха района с фенерчета, но не откриха нищо и си тръгнаха. На следващия ден разпитахме съседите, но никой не беше чул или забелязал нещо необичайно.
И до днес чувствам страх от тази случка.
Докато пътувах с метрото в Лондон, забелязах мъж срещу мен с много ярка, пъстра тениска. Гледах го през цялото време, а когато слязох на моята спирка, той остана във влака. На излизане по ескалатора го видях да се движи по обратния ескалатор откъм външната страна.
Нямаше как да е там, тъй като го оставих във вагона. Това определено ме изплаши сериозно.
Сънувах, че имаме три деца – всичко беше мило и щастливо, докато изведнъж не изчезнаха, като при Танос. Събудих се със странно усещане.
Само седмица по-късно разбрах, че очаквам тризнаци. Първото бебе изгубих при спонтанен аборт, второто не оцеля, а третото се наложи да бъде премахнато по медицински причини, за да остана жива.
Това беше най-страшното усещане, което съм имала.
Когато бях на 15, родителите ми бяха излезли за уикенда. Докато спях, странни гласове ме събудиха. Слязох долу и видях, че телевизорът работи на пълна сила с „бял шум“, радиото е включено на нощно предаване, печката работи, а хладилникът стои отворен. Всички врати и прозорци – заключени.
Не мигнах цялата нощ, а обяснение за случилото се така и не намерих.
Като дете лежах на пода в стаята си с отворена врата, а родителите ми гледаха телевизия в хола към 1 след полунощ.
Опитвах се да стана за тоалетната, но сякаш гледах как го правя отстрани. След петия опит осъзнах, че реално не съм помръднал. Бях като парализиран – не можех да извикам или да помръдна. Чувствах, че нещо сякаш ми е отнело душата и съм застинал на едно място. Заплаках чак когато баща ми ме взе и ме сложи в леглото.
Когато бях на седем, живеехме в къща, в която предишният собственик беше починал. Родителите ми не се вълнуваха – не вярваха в призраци и не очакваха нищо необичайно.
Стаята ми все беше най-студена. Една нощ се събудих и видях блед мъж да се протяга към мен от края на леглото. Не извиках, защото шокът ме парализира – вероятно съм припаднала, защото следващият ми спомен е вече на сутринта.
Никога не го споделих с родителите си от страх да не ме сметнат за луда, но лицето му още ясно помня.
Преди години имаше стара изоставена къща в края на един разсадник. Казаха ни, че там ще има парти. Тръгнах със свой приятел и неговата приятелка, носехме храна, а единствената светлина беше от луната.
Колкото повече се доближавахме, толкова повече жабите започваха да квакат – накрая хиляди жаби издаваха толкова силен шум, че не се чуваше нищо друго, сякаш ни предупреждаваха да стоим далече от тъмната стъклена къща.
Преценихме, че не си струва риска, върнахме се вкъщи с храната си, където беше по-сигурно.
Партньорът ми разказва, че като дете често е чувал шепот и разговори в една от стаите през нощта. Влязъл да види какво става и някой го ударил рязко по гърба, след което припаднал.
Когато дошъл на себе си, видял на гърба си огромна драскотина, като от масивни лапи, която все още стои. Наистина страшно.
Съпругът ми ми беше писал, че ще се прибере два дни по-рано от командировката. В понеделник се появи и се извини, че не ме е предупредил за по-ранното си прибиране. Отвърнах: „Какво имаш предвид? Получих съобщението ти!“ Взех телефона си, за да му го покажа, и тогава двамата пребледняхме. Имаше още едно съобщение: „Увери се, че винаги държиш телефона си до себе си, където и да отидеш; никога не знаеш кой може да си поиграе с него!“ Бяхме много объркани и решихме, че може би някой колега си прави шега. Но после разбрахме, че съобщението е изпратено само час по-рано, а по това време съпругът ми е бил сам в колата. Така и не изяснихме кой е изпратил тези две съобщения, но поне след това не сме получавали други подобни.
Историите тук сякаш се движат по границата между реалното и необяснимото. Не винаги може да се даде логично обяснение на случилото се, но тези спомени остават завинаги с нас.
Личният опит често ни изправя пред въпроси, на които няма отговор. Може би понякога е по-добре просто да приемем, че не всичко подлежи на обяснение.
