Никога не яжте супа, ако не знаете какво точно е сложено вътре!
Детството е особен период – сякаш е зад гърба ни, но всъщност остава заключено в нас, прибрано в невидими чекмеджета, които се отварят внезапно при някакъв познат мирис, звук или дума. Често само една мелодия по радиото, стара снимка или чаша какао със захар могат да те върнат назад – вече не си възрастният с куп задачи и сметки, а отново се превръщаш в онова дете с ожулени колене, което брои дните до ваканцията.
Сутрини без училище
Най-ярко в съзнанието изплуват именно „забранените“ сутрини, когато не си на училище. Не говоря за официалните ваканции или грипните дни, когато всички са у дома, а за онези специални моменти, в които само ти оставаш вкъщи.
Още от вечерта усещаш, че нещо не е наред – леко кихане, тежест в главата, майка ти проверява челото ти и казва: „Утре ще видим как си.“
На следващата сутрин – тихи думи в кухнята, звън на лъжици, и онзи специален момент:
— Ще останеш вкъщи, не си добре.
Вътрешно ти се иска да подскочиш от радост, но отвън реагираш сериозно:
— Е, добре…
Вратата се затваря, родителите тръгват, часовникът сочи „час по математика“, а ти си сгушен под одеялото с чай и бисквити, на телевизора вървят анимации, и светът спира само за теб. Дори температурата тогава не е болест, а входен билет към малък личен празник.
Вкусът на асфалта и свободата
Лятото миришеше на топъл асфалт и гуми на колелета. Колелото не беше просто средство за придвижване – то беше самолет, мотор, дори космически кораб, когато въображението работи на пълни обороти.
Караше се, докато се изтощиш напълно. Педалите се въртяха, докато маратонките не почернеят от прах, вятърът дърпа тениската назад, очите се пълнят със сълзи, но не спираш.
На завоя пред блока винаги идваше моментът за рязко натискане на спирачките. Задната гума се плъзга, и остава черна следа по асфалта.
Тази линия беше твоят подпис – доказателство, че си летял.
След дъжд, ако се появеше локва, предизвикателството ставаше още по-забавно. Да прелетиш през нея, да напръскаш всички „чисти“, и да изчезнеш, преди някоя баба да те сгълчи.
Дори да не си го признаваш, когато видиш днес някое дете на колело, нещо в теб леко му завижда за тази проста свобода.
Миризмата на детско щастие
Има аромати, които времето не може да заличи. Например този на първото ти триколка.
Малко боя, метал, ръжда и машинно масло, примесени с прах и слънце от двора – така миришеха ръцете ти всеки път, щом хванеш дръжките.
Възрастните го наричат „технически аромат“. За теб това беше ароматът на голямото „мога сам“.
Същото усещане носеха и новите маратонки, които се пазеха специално „за физическо“. Отваряш кутията, уханието на гума и плат те удря, обувките са снежнобели, а в главата ти вече се раждат състезания и рекорди.
Само след няколко дни обувките вече са надраскани и прашни, но в спомените ще останат винаги първите – перфектни.
Живите играчки
Детската фантазия си има собствени закони. Всяка вечер нямаше играчка, която да остане просто захвърлена на пода.
Кукли, плюшени мечета, пластмасови войничета – всички заемаха своето място до теб в леглото. Нареждаше ги по възглавницата, одеялото, а понякога и по столовете наоколо.
Имаше и правило: ако сутрин някоя играчка се окаже на пода, значи е „бягала“ през нощта.
Наказанието беше забрана да спи на леглото една нощ. Може да звучи забавно сега, но тогава това беше съвсем сериозно.
Днес, когато погледнеш стария си плюшен мечок със захабени петна и скъсан шев, усещането е същото – като че ли все още има характер, настроение и тайни, познати само на теб.
Първият учебен ден – празник и притеснение
Има и друг тип спомени – онези, които се свързват с началото на учебната година.
Денят преди 15 септември беше като малък празник в стаята.
Дрехите – нова риза, панталон, може би лъскави, стягащи обувки – висяха подготвени на закачалката. Раницата беше наредена под чина – тетрадки, нов несесер, подострени моливи и цветни химикалки, всичко подредено като изложба.
Лягаш по-рано, защото „утре ставаш в седем“, но сънят така и не идва.
В ума ти се въртят образи: класната от миналата година, новите съученици, новите предмети и лекото притеснение – „дали ще се справя“.
Щом стигнеш училищния двор сутринта, шумът те поглъща и забравяш всичко друго. Започва нов филм.
Детската градина на село и водните книжки
Не за всеки детството е само слънце и каране на колелета.
Сред тези спомени има и едно момиченце, оставено в непозната селска детска градина, защото родителите са на работа.
Стаята е пълна с непознати деца, мирише на супа и почистващ препарат. Лелката е строга, а леглото – студено.
Единствената утеха е обещанието на баща ѝ:
— Ще ти пращам водни книжки за оцветяване. Като минеш с четката, цветовете сами ще излизат, ще видиш.
И той наистина
