Тази сутрин беше точно така. Нищо необичайно. Обикновен вторник, обикновена маршрутка за станцията, обикновена сива светлина на небето
Денят започна както обикновено – нищо не предвещаваше промяна. Вторник като всички останали, маршрутка до станцията, сивкава светлина над целия град. Качих се във влака за центъра и изведнъж ме връхлетя леко, но отчетливо безпокойство. Все едно някой невидим мина със студен пръст по гърба ми.
Влакът беше почти празен, най-големият сутрешен поток вече беше преминал. Седнах до прозореца, поставих чантата на коленете си, извадих телефона с идеята да довърша четенето от вчера. Влакът потегли тихо, полюшвайки леко, а вратите се затвориха зад мен.
Почувствах почти веднага, че ме наблюдават. Погледът беше натрапчив и тежък – не просто обикновено любопитство, а сякаш някой търси да проникне в мислите ми, да открие нещо скрито в мен.
Вдигнах глава.
Срещу мен стоеше мъж, вероятно около четиридесетгодишен, може би малко над. Лицето му беше съвсем обикновено, нищо запомнящо се – без ярки черти или израз. Но очите – те бяха мътни, вперени, с прекалено настойчив поглед. Не просто ме гледаше, а оценяваше – като предмет, който се оглежда внимателно преди да се купи. Или преди нещо по-страшно.
Отклоних погледа и се престорих, че чета, но усещането за неговия поглед ставаше само по-силно с всяка минута.
Времето се точеше бавно, напрегнато като лепкава тревога. Вътре в себе си усещах предупредително чувство, нещо инстинктивно. Надявах се просто да си въобразявам, че гледа през мен, към прозореца или в телефона си.
Но не беше така. Погледът му продължаваше да се забива в мен, без да мигне.
Студ премина през мен. Придърпах ръкавите и си нагласих шалчето, все едно се опитвах да се скрия.
Вътрешно усетих гъст, неприятен страх.
Понякога хората се заглеждат в другите – случва се. Един се замисля, друг сравнява нечие лице с познато.
И на мен ми се беше случвало преди.
Но този път беше различно.
Този поглед беше умишлен, имаше нещо в него, което те кара да искаш да се облегнеш на стена, да имаш нещо сигурно зад себе си.
Започнах да ровя в чантата си, уж търсейки нещо, а всъщност само прикривах очите си.
Чувството, че ме пронизва с поглед, не ме напускаше.
Чувах дишането му – равномерно, тежко. Въпреки че между нас имаше цял коридор, усещах, че е прекалено близо.
При следващата спирка влакът намали. Грабнах чантата си и се изправих почти инстинктивно – реших да сляза, дори да е по-рано. Исках единствено да се махна, за да не остана още половин час срещу този човек.
Когато вратите се отвориха, буквално изскочих навън.
Влажният пролетен въздух ме удари по лицето и най-сетне успях да си поема дъх спокойно.
Почувствах рязко, странно облекчение, като че ли току-що съм се измъкнала от хищник.
Но щом влакът потегли и обърнах глава към прозорците, сърцето ми отново се сви.
Мъжът беше още там и гледаше право към мен.
До последно.
Докато влакът не се скри зад завоя.
Останах сама на празния перон, стискайки презрамката на чантата си толкова силно, че пръстите ми побеляха.
“Може би си въобразявам” – опитах да се убедя. “Просто странен човек. Нищо особено. Случва се”.
Тръгнах към изхода на станцията, извадих телефона с намерение да напиша на съпруга си обичайното “Пристигнах”, но точно преди да го направя, телефонът завибрира.
Обаждаше се мъжът ми.
Гласът му беше напрегнат по характерния начин, който използва само когато нещо не е наред или е много притеснен.
— Да? — казах, доближавайки телефона до ухото. — Какво има? Защо…
Той ме прекъсна.
— ТИ БЯХА В ТОЗИ ВЛАК?! — гласът му беше пресекващ и почти хриптящ, сякаш току-що е тичал и се задъхва.
Краката ми омекнаха.
— В кой… в този? Току-що слязох. На “Източна”. А какво…
— ВЕДНАГА СЕ ВЪРНИ НА СПИРКАТА! — извика толкова силно, че едва не изпуснах телефона. — СПЕШНО! Ти… ти… Боже, просто се върни! Бързо!
Замръзнах на място.
— При мен какво?..
В този момент връзката изчезна със силен, остър шум — все едно линията прекъсна или той затвори микрофона.
В следващите секунди се чуваше само празен шум, а после връзката напълно се разпадна.
Екранът угасна. Останах сама на празния перон със сърце, което туптеше чак в слепоочията.
При мен… Какво?
Какво е видял той? Какво се е случило? Защо е толкова изплашен?
Огледах се наоколо.
Станцията беше почти пуста.
Беше останал само един служител с жълт жилет, който се разхождаше по перона, и една възрастна жена, която търсеше нещо в чантата си до турникетите.
На пръв поглед всичко изглеждаше съвсем нормално.
Нищо, което да обясни такава реакция от страна на съпруга ми.
Седнах на една пейка, за да се успокоя, докато студените дървени дъски леко намалиха треперенето в краката ми.
Опитах да се свържа с мъжа си отново.
Абонатът беше недостъпен.
Стиснах зъби.
Ръцете ми потрепваха леко.
Нещо определено не беше наред.
Твърде нещо.
Може би трябваше веднага да извикам такси и да се прибера вкъщи. Или поне да отида на по-оживено място.
Но думите му – “ВЕДНАГА се върни на спирката!” – не ми излизаха от главата.
А аз вече бях на спирката.
Къде точно да се върна? На перона? Или в сградата на гарата? Да потърся служителя?
И какво ли имаше предвид с “ти…”?
При мен какво?
Дали не съм оставила нещо? Или има някаква опасност? Проблем с документи? Или е свързано със здравето ми?
Преглътнах нервно.
Дали не е видял нещо по новините?
Възможно ли е да е станало нещо с моя влак?
Но аз слязох по-рано…
Онзи странен, неприятен мъж…
Не, това звучи абсурдно.
Съпругът ми не знае нищо за него.
Съвпадение е.
Сигурно просто случаен пътник.
Опитах пак да звънна.
Отново – тишина.
Изправих се, усещайки напрежение в главата.
Тръгнах към сградата на станцията, решена да се скрия вътре – там има хора, камери, охрана.
Но спрях още на прага.
В гърдите ми отново се появи онова усещане – че някой ме гледа.
Обръщам се.
Нищо.
Но усещането не си отиваше.
Какво се случва?..
⸻
Върнах се обратно на перона.
Същият, откъдето слязох преди пет минути.
Сега изглеждаше различен – прекалено тих, сякаш всичко е застинало.
Не бях изминала и няколко крачки, когато чух:
— Момиче… ей, момиче!
Беше служителят с жълтото яке – около петдесетгодишен, с уморен поглед, издаващ, че е работил с хора дълги години.
Доближи се почти тичешком.
— Ти не беше ли тази, която слезе от влака току-що? — посочи посоката на заминалия влак.
— Да, — кимнах бавно. — Защо?
Той пое дъх, като че ли се чудеше откъде да започне.
Накрая каза:
— Теб търсят. Началникът на станцията ми се обади току-що. Каза да не те изпускам, ако те видя.
— Какво? — попитах, вцепенена. — Кой ме търси?
Служителят се почеса по врата, видимо нервен.
— Мъжът ти. Преди пет минути. Попита дали си слезла от влака. Крещеше толкова, че едва го разбрах. Каза да останеш тук, докато пристигне.
В гърдите ми премина студен ток.
— Каза ли… защо?
Служителят замълча и след кратко колебание каза:
— Каза, че имаш… ем… — направи жест с ръце, сякаш търси подходящата дума — нещо. Или че нещо ти се е случило. Не разбрах добре.
Тези думи ме разтърсиха.
Имаш…
Случи се ти…
Каквото и да означаваше, беше неясно, но страховито.
Пак взех телефона.
Отново – “недостъпен”.
Служителят се поколеба и добави:
— Ако имаш нужда от помощ… ако се е случило нещо… — каза тихо, почти със съчувствие.
В този момент го почувствах.
Не го видях, а усетих.
Че някой стои зад мен и ме гледа.
Невидим, леден поглед се долепи до врата ми.
Рязко се обърнах.
В далечния край на перона, леко замъглен, стоеше онзи мъж.
Същият, когото срещнах във влака.
Този, от когото се опитвах да избягам с поглед.
Сега стоеше неподвижно, като изсечен, и гледаше право в очите ми.
— По дяволите… — прошепнах почти без глас.
Служителят видя реакцията ми и също се обърна.
Но мъжът вече беше изчезнал.
Все едно никога не е бил там.
— Какво видя? — попита служителят, гледайки ме внимателно.
Не знаех как да обясня.
Как да кажа, че преди малко някой ме беше наблюдавал.
Този мъж.
Който какво?
Преследва ме?
Или си въобразявам?..
В този момент телефонът завибрира отново.
Мъжът ми.
Вдигнах веднага:
— Ало! Къде си?! Какво става?! Какво означава…
Той ме прекъсна с вик:
— Ти падна ли, или не?!
— Какво?
— Кажи, падна ли?! Удря ли
