В моргата докараха тялото на починала монахиня, но когато разрязаха расото ѝ, откриха послание: „Не правете аутопсия“

По-скоро приличаше на мистерия, способна да разтърси целия манастир.

— Докторе… докторе, елате да видите това — каза Михаил.

Гласът му беше колеблив и несигурен.

Михаил направи две крачки назад от металната количка, сякаш нещо невидимо го отблъсна.

Доктор Алексей Вълчев откъсна поглед от инструменталната маса.

Повече от петнадесет години вече работеше в централната морга във Варна. За това време беше видял достатъчно, за да не се впечатлява лесно.

Малко неща можеха да го изненадат вече.

Почти нищо не го изваждаше от равновесие.

Но през тази нощ върху студения метал не лежеше обикновен починал.

Беше монахиня.

Причината за смъртта ѝ беше загадка

Младата жена все още беше облечена с черното си расо, което прикриваше крехката ѝ фигура.

По лицето ѝ личеше странно спокойствие.

Почти сияние.

Изглеждаше така, сякаш просто е заспала след дълга молитва, а не като някой, напуснал живота.

Тялото беше докарано от малък манастир край Варна.

Тъй като не беше ясна причината за смъртта, бе разпоредена аутопсия, за да се изясни случилото се.

— Какво има? — попита доктор Вълчев, приближавайки се.

Михаил едва успя да преглътне.

— Вижда се нещо на гърба… През скъсаното расо се вижда надпис.

Докторът се намръщи.

— Надписи по телата не са нещо необичайно. Не всяка жена влиза в манастира от малка. Част от тях са имали друг живот преди това.

Дори той обаче не звучеше напълно убедено.

Под расото се криеше нещо странно

Щом се наведе, Алексей видя тъмна линия през малък отвор в плата.

Погледна към Михаил.

Двамата внимателно обърнаха тялото.

Леко промълви кратка молитва – навик, останал от случаите, когато пред него лежеше някой, към когото изпитваше особено уважение.

След това поиска ножиците.

Внимателно започна да разрязва платното на расото.

След няколко секунди спря.

Изражението му беше объркано.

Това не беше татуировка.

Беше послание.

Думите бяха изписани направо върху кожата на младата жена.

Почеркът беше неравен, сякаш човекът, който го е писал, е бързал или изпитвал страх.

Въпреки това, надписът се разчиташе ясно:

„Не правете аутопсия. Изчакайте два часа. Това, което ви трябва, е в джоба на дрехата ми.“

Михаил веднага се прекръсти.

— Не… Това не може да бъде.

Алексей леко прокара пръст до надписа, сякаш искаше да провери дали наистина го вижда.

После тихо каза:

— Провери джобовете.

Откриха USB памет

Михаил с повишено внимание претърси единия джоб.

Нищо.

Провери отново.

След това опипа и другия джоб.

Този път пръстите му напипаха малък предмет.

Бавно го извади.

Оказа се USB флашка.

Двамата се спогледаха.

Никой не намираше думи.

Коридорът беше изпълнен с обичайните нощни шумове на моргата.

Скърцане на метални колела.

Отдалечени стъпки.

Монотонното бучене на хладилните машини.

Но в помещението атмосферата беше съвсем различна.

Доктор Вълчев взе USB паметта и се насочи към съседната стая, където имаше компютър за лабораторни файлове.

Михаил го последва.

Но поглеждаше неспокойно към тялото.

Изглеждаше така, сякаш част от него очакваше монахинята да се събуди.

На флашката имаше видео

Веднага щом отвориха файла, на екрана се появи жена.

Същото бледо лице.

Същото черно расо.

Същият кръст на врата ѝ.

Това беше сестра Анастасия.

Стоеше на обикновено легло в скромна стая, осветена от малка лампа.

Но изражението ѝ нямаше нищо общо със спокойствието от моргата.

В погледа ѝ имаше страх.

Истински страх.

Жената погледна директно в камерата и заговори бързо:

— Ако гледате този запис, значи тялото ми вече е било откарано в моргата… или с мен се е случило нещо още по-лошо.

Михаил усети как по гърба му преминава студена тръпка.

На записа Анастасия продължи:

— Нямам много време. Моля ви, не се доверявайте на игуменката. Тя не е човекът, за когото се представя. Не…

Изведнъж силно почукване се чу зад вратата.

Монахинята се обърна рязко.

Очите ѝ се разшириха от ужас.

И записът прекъсна.

Екранът изгасна.

„Трябва да се обадим в полицията“

В стаята стана толкова тихо, че двамата чуваха само собственото си дишане.

Първи проговори Алексей:

— Трябва незабавно да уведомим полицията.

Михаил кимна.

Но точно преди докторът да се изправи, отвън се чу шум.

След това някой почука на главния вход на моргата.

Три пъти.

Пауза.

Още три почуквания.

Алексей и Михаил се погледнаха.

Докторът бавно се изправи.

Сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше в гърдите си.

Тръгна към входната врата.

Не му се искаше да я отваря.

Но все пак посегна към дръжката.

Жената на прага

Когато отвори, застина на място.

Пред него стоеше жена – на около шейсет години.

Монашеските ѝ дрехи бяха безупречни.

Голям кръст висеше на гърдите ѝ.

А по лицето ѝ имаше спокойна и топла усмивка.

Въпреки това, нещо в тази усмивка разтревожи Алексей.

— Добър вечер, синко — каза жената меко. — Дойдох да се простя със сестра Анастасия.

По гърба на доктора премина студена тръпка.

Той мигновено разбра коя е тя.

Игуменката беше дошла.

Точно тази, за която сестра Анастасия беше отправила предупреждение във видеото малко по-рано.

Алексей остана на прага.

Игуменката продължаваше да се усмихва.

В Алексей се надигна усещане:

Каквото и да стане, не трябва да я пуска вътре.

Случаят се усложнява

Telling Admin