Защо някои деца израстват с уважение към родителите си, а други не? Изобщо не става въпрос за възпитание.

Рано или късно всеки се изправя пред трудния въпрос: защо не срещам уважение към себе си? Това занимава ума на жени, които се съобразяват изцяло с желанията на съпруга си, на служители, чиито усилия остават незабелязани, както и на родители, деца, братя и сестри…

Обяснението често изглежда очевидно: времената са различни, а хората се променят. Всички бързат, затварят се в себе си и често проявяват грубост. Вниманието, добрите думи и грижата сякаш са останали в миналото — като от стари книги или филми.

Наскоро при мен дойде възрастната ми съседка, разстроена и объркана. Попита ме:

— Как мислиш, защо моите пораснали деца не ме уважават?

Тя започна да разказва за своя живот:

— Никога не съм желала нищо лошо за тях. Всичко дадох за децата си. Пишехме заедно домашни, угаждах им с лакомства, водех ги на море, работех на две места, без да спирам. Всичко — заради тях. А какво получих?

Синът ми се отдалечи. Когато го поканя, не идва. Ако му се обадя, винаги е зает, а в същото време чувам телевизора по телефона. Не искам много: само пет минути разговор, да чуе как е майка му, после нека си гледа новините…

Ако попитам нещо, ми казва: „Мамо, не се меси, ще се оправя, това не е твоя работа.“

Не съм очаквала, че собственото ми дете, толкова скъпо за мен, ще ми говори като на непозната.

— А дъщерята? — продължи тя. — Идва на гости, вярно е. Но, честно казано, по-добре да не го прави толкова често.

Щом прекрачи прага, веднага търси прах, прави ми забележки, поучава ме как трябва да живея, упреква ме, че съм разсеяна. Веднъж забравих, че ме е записала при платен лекар — така ми се скара, все едно съм дете.

Да, грижи се за мен, следи здравето ми. Но уважението напълно липсва.

А аз бях добра дъщеря. Много обичах майка си. Винаги се стараех да откликна на всяка нейна молба. Когато беше в болница, ѝ носех храна след работа. Веднъж, когато целият транспорт спря заради виелица, вървях три часа през снега, за да ѝ занеса топла храна.

Когато майка ми загуби слуха си и почти не виждаше, аз станах нейните очи и уши. Бях целият ѝ свят.

Бях добра дъщеря. Но явно в отношенията с моите деца нещо съм пропуснала…

Но как се случи така, че въпреки такъв пример, децата пораснаха, без да умеят да уважават и без да чувстват граници?

Известният американски психоаналитик Джеймс Холис споделя нещо важно: основата на близките отношения не е само любовта, а и отношението към самите себе си. Именно това определя как се държат околните с нас.

Ако се вгледаме в тази история, ще видим, че жената е свикнала да се подчинява, да се жертва, да се старае да угоди — първо на майка си, после на децата си. Показвала е, че може да понесе всичко. Децата са разбрали това. Приели са, че мама ще преглътне всяка грубост, ще търпи обиди, ще прощава и няма да се отдръпне.

Тук изводът е ясен: хората се отнасят с нас не според усилията ни за тях, а според това, което позволяваме да ни причиняват.

В повечето случаи, когато липсва уважение от близките, това идва оттам, че човек не цени достатъчно себе си. Не пази собствените си граници. Преглъща, мълчи, търпи — и така дава знак, че това е приемливо.

Темата е трудна. Но вероятно точно тя е най-важна за онези, които търсят не просто връзка с близките си, а истински уважителни, честни и равнопоставени отношения.

Има върху какво да се помисли…

Понякога границите, които поставяме, са най-ясният урок за уважение – и към нас самите, и към другите.

В крайна сметка, уважението до голяма степен зависи от това какво позволяваме на хората около нас. Може би именно там се крие ключът към промяна.

Telling Admin