Защо някои деца израстват с уважение към родителите си, а други не? Изобщо не става въпрос за възпитание.
В един или друг момент всеки си задава трудния въпрос: защо към мен няма уважение? Това е нещо, което вълнува жени, които живеят според желанията на мъжа си, служители, чиито усилия остават незабелязани, както и родители, деца, братя и сестри…
Обяснението сякаш се вижда ясно: времената са се променили, а с тях и хората. Всички бързат, стават по-затворени и често по-груби. Вниманието, милите думи, грижата — като че ли са останали някъде в миналото, в стари романи или във филми от преди години.
Преди време при мен дойде моята възрастна съседка, много разстроена. Попита ме:
— Как мислиш, защо моите пораснали деца не ме уважават?
Тогава започна да споделя историята си:
— Никога не съм искала лошо за тях. Посветих всичко на децата си. Пишехме заедно домашни, правех им любимите лакомства, водех ги на море, работех едновременно на две места без почивка. Всичко беше — заради тях. А какво получих?
Синът се е отдалечил. Каня го — не идва. Звънна ли му — винаги е зает. А през това време дочувам телевизора от слушалката. Не искам много: само пет минути да си поговорим, да разбере как е майка му, после да си гледа новините спокойно…
Ако го попитам нещо, ми отговаря: „Мамо, не се меси, ще се оправя, това не е твоя работа.“
Дори не можех да си представя, че моето дете, което толкова съм обичала, ще ми говори като на чужд човек.
— А дъщерята? — каза сама. — Идва на гости, вярно. Но, знаеш ли, по-добре да не идва чак толкова често.
Щом прекрачи прага — веднага започва да търси прах, прави ми забележки, обяснява ми как трябва да живея, упреква ме за разсеяност. Веднъж бях забравила, че ме е записала при платен лекар — така ми се скара, все едно съм малко дете.
Да, грижи се за мен. Да, следи здравето ми. Но уважението напълно липсва.
Аз обаче бях добра дъщеря. Много обичах майка си. На всяка нейна молба винаги се стараех да откликна. Когато лежеше в болница, ѝ носех храна след работа. Един път, когато заради виелица нямаше транспорт, вървях три часа през снега, за да ѝ занеса топла храна.
Когато майка ми изгуби слуха и едва виждаше, аз станах нейните очи и уши. Бях целият ѝ свят.
Бях добра дъщеря. Но явно съм пропуснала нещо във връзката си с моите деца…
Как се случи така, че въпреки примера децата ми пораснаха, без да умеят да ценят и да усещат граници?
Американският психоаналитик Джеймс Холис казва нещо важно: в основата на всички близки отношения стои не само любовта, а и отношението към самите себе си. Точно това определя как ще се държат другите с нас.
Ако разгледаме тази история внимателно, ще видим: жената се е научила да се подчинява, да се жертва, да угажда — първо на майка си, после на децата си. Показвала е, че понася всичко. И децата са го забелязали. Приели са, че мама ще преглътне всяка грубост, ще търпи обиди, ще прости и няма да се отдръпне.
Тук изводът е ясен: хората се отнасят с нас не според това, което правим за тях, а според това, което позволяваме да ни правят.
В много случаи липсата на уважение от близките е пряк резултат от това, че човек не умее да цени себе си достатъчно. Не пази своите граници. Преглъща, мълчи, търпи — и така дава сигнал: може и така.
Тази тема не е лека, но може би именно затова е толкова важна за онези, които искат не просто връзка с близките си, а наистина уважителни, честни и равноправни отношения.
Има над какво да се замислим…
Понякога границите, които поставяме, са най-ясното послание за уважение към нас самите и към околните.
Понякога е достатъчно просто да направим крачка назад и да си напомним кое е важно за нас. Така даваме шанс и на другите да разберат границите ни.
