Нейната история показва, че границата между живота и смъртта е много по-сложна, отколкото си представяме.
Има теми, по които хората говорят тихо и сдържано. Смъртта определено е една от тях. Дори най-смелите сякаш се опитват да избутат мисълта за нея на заден план: „Айде, по-късно… има време.“
Вътре в себе си почти всеки пази утехата, че в последния момент ще бъде посрещнат от най-обичните си хора – баба с топли ръце, баща, тръгнал си твърде рано, или майка, чието присъствие остава завинаги в паметта.
Тази мисъл изглежда напълно естествена и дори нужна – придава смисъл на загубата. Дава ни надежда, че животът не приключва, а преминава в друго измерение, където никой не остава сам. Историята на академик Наталия Бехтерева обаче хвърля различна светлина върху това.
Бехтерева е истински авторитет – неврофизиолог и директор на Института по мозъка на човека към Руската академия на науките. За нея науката е не просто работа, а начин на живот. Мисленето ѝ винаги е било ориентирано към факти, числа и експерименти.
Тя показва, че границата между живота и смъртта се оказва далеч по-сложна, отколкото често си представяме.
„Мозъкът не е единственият носител на съзнание…“ Бехтерева вярвала, че човешкото съзнание се простира отвъд простата сума от електрохимични процеси.
„Мозъкът е инструмент, но не е единственият носител на съзнанието“, казвала тя.
„Аз допускам, че мисълта съществува отделно от мозъка, а той само я улавя от пространството.“
Тя никога не е заявявала, че знае какво се случва след смъртта, но често подчертавала, че науката все още не е разкрила всички закономерности между съзнанието и действителността.
Според нея преминаването между живота и смъртта не е рязък момент – а сложен процес, през който се проявяват нови и непознати страни на мозъка и психиката.
Затова Бехтерева проявявала огромен интерес към разказите на хора, преживели клинична смърт. Макар тези истории да са трудни за проверка, тя ги намирала за важни, защото поставят въпроси относно съзнанието, паметта и човешкия опит.
С времето започнали да се появяват все повече такива разкази от хора, преминали през клинична смърт.
Те не говорели за рай или срещи с близки, а по-скоро за срещи с „някой друг“. Същества, които не са познавали приживе, но които внезапно се появявали до тях.
Първият случай, който променя всичко: 38-годишен хирург умира по време на операция – сърцето му спира. Медиците успяват да го върнат към живот, а когато се събужда, споделя:
„Озовах се в пространство без светлина и без тъмнина. Там бяха те – същества без лица, без познати тела. Но те ме познаваха. Всяка моя мисъл, всяко мое действие през целия ми живот.“
Някои биха определили това като халюцинация. Но прекалено много хора – съвсем различни един от друг – описват едно и също преживяване.
„Те знаеха всичко за мен“ Млада медицинска сестра, оцеляла след тежка катастрофа, разказва:
„Те не говореха с думи, но разбирах мислите им. Показаха ми целия ми живот – сякаш го преживявах отново, но отстрани. А после ми показаха какво ще стане после.“
И това „после“ се сбъдва. Тя действително сменя работата си, премества се в друг град – все едно невидима сила я води по определен път.
Трудно е да не си припомним думите на Августин: „Паметта е присъствието на миналото“. В този случай обаче паметта сякаш принадлежи не на човека, а на някой друг.
Невидимите свидетели Бехтерева смятала, че съзнанието не се свежда само до работата на мозъка. „Всичко, което преживяваме, се отпечатва някъде. Нищо не изчезва,“ казвала тя, допускайки, че може би има невидимо поле на паметта, където се пази всеки миг от нашия живот.
Много хора, преминали през клинична смърт, описват своеобразни „хранители“ – присъствия, които знаят всичко за тях, не ги съдят, а им показват смисъла на това, което са преживели.
Един пациент разказва:
„На пет години намерих ранено котенце. Бях забравил за това. Но те казаха: тази постъпка промени много неща в живота ти.“
Отново идва наум мисълта на Достоевски: „Нищо не изчезва безследно – дори добрата дума“.
Хранителите показват не само миналото, но и бъдещето – в различни възможни варианти.
Учителка на 45 години споделя: „Показаха ми три живота. Този, който изживях, и два други – възможни, ако бях взела други решения. Това беше урок за силата на избора.“
Оказва се, че съдбата не е права линия, а по-скоро разклонена карта, където всеки избор се съхранява в нечия памет.
Много от преживелите клинична смърт се връщат променени.
Бизнесмен, преживял инфаркт, се отказва от бизнеса и създава приют за животни: „Те ми показаха, че истинската ценност не е в парите, а в това колко добро си успял да направиш.“
Някои се насочват към творчество, други – към служба и добри дела. След срещата с хранителите животът им сякаш става по-ясен и изпълнен със смисъл.
Интересното е, че хранителите не са еднакви за всички. При повечето хора са трима, при някои – повече.
Художник, преживял свръхдоза, разказва: „Един ми показваше отношенията ми, друг – творчеството, трети – борбата със зависимостта. Обясниха ми: душата ми е избрала труден път и затова ми е нужна цяла група.“
Когато съдбата се променя Най-необясними са случаите, когато след такива преживявания животът на хората се подрежда по нов, неочакван начин. След клинична смърт мнозина разказват за странни съвпадения, които трудно могат да бъдат наречени случайни.
Инженер на средна възраст споделя: „След клиничната смърт разбрах, че трябва да се занимавам с изобретения. И изведнъж започнаха невероятни съвпадения. Случайно се запознах с инвеститор, намерих партньор, получих достъп до нужното оборудване. Сякаш някой подреждаше събитията така, че да мога да изпълня предназначението си.“
Бехтерева нарича тези явления „синхронности“ – събития, които са свързани по смисъл, но не и по видима причина.
Тя смята, че това може да е проява на невидими връзки между съзнанието и реалността.
По думите на Бехтерева, човекът не е напълно самостоятелен, а част от по-голяма система от връзки, която науката тепърва започва да разбира.
Тези разсъждения звучат почти като поезия, но произлизат от наблюдения. Науката се оказва лице в лице с нещо, което прилича повече на философия – или дори на мистерия.
Какво се променя, ако хранителите наистина съществуват? Най-вече – отношението към собствения живот. Ако всяко действие се записва и има значение, не само за самия човек, но и в някакъв по-голям космически мащаб, тогава ежедневните постъпки престават да изглеждат дребни.
Както казва един от преживелите клинична смърт: „Сега разбирам: в живота няма незначителни мигове. Всичко се вплита в една обща картина, която ще бъде показана по-късно.“
Страхът от смъртта избледнява, но на негово място идва друго усещане – отговорност. Отговорност за всяка емоция, избор и следа, която човек оставя в света.
Откритията на Бехтерева показват, че светът е далеч по-сложен и дълбок, отколкото предполагаме. След смъртта човек не среща само починалите си близки, а и хранителите – мистериозни същества, които го съпровождат през целия му живот, записват стъпките му и му помагат да открие смисъла на преживяното.
Възможно е именно тези прозрения един ден да се окажат ключ към разгадаването на истинската същност на човешкото съзнание.
Както е казал Райнер Мария Рилке: „Смъртта е врата, която се отваря навътре.“
А ако зад тази врата наистина ни очакват хранителите – вероятно целият ни живот вече е вплетен в една голяма космическа симфония, в която всяка нота има значение.
Наистина е любопитно колко много истории от различни хора се преплитат около една и съща мистерия. Въпросите остават, а отговорите сякаш предстоят.
