Защо някои деца израстват с уважение към родителите си, а други не? Изобщо не става въпрос за възпитание.
В един момент човек неизбежно се пита: защо към мен липсва уважение? Това е въпрос, който тревожи жени, които живеят според желанията на съпруга си, служители, чиито усилия остават незабелязани, както и родители, деца, братя и сестри…
Изглежда, че отговорът е пред очите ни: времената наистина се промениха и хората също. Всички са забързани, стават по-затворени и груби. Добрите думи, вниманието и грижата — сякаш са останали някъде назад, в стари книги или филми от миналото.
Преди време при мен дойде възрастната ми съседка, силно развълнувана. Попита ме:
— Как мислиш, защо моите пораснали деца не ме уважават?
Тя започна да споделя за живота си:
— Никога не съм искала лошо за тях. Посветих всичко на децата си. Пишехме заедно домашни, угаждах им с лакомства, водех ги на море, работех без почивка на две места. Всичко правех — заради тях. А какво получих?
Синът се отдалечи. Когато го поканя — не идва. Звънна ли — винаги е зает. А през това време чувам телевизора от другата страна на слушалката. Аз не искам много: само пет минути да поговорим, да види как е майка му, и после спокойно да си гледа новините…
Ако попитам нещо, отговаря ми: „Мамо, не се меси, ще се оправя, това не е твоя работа.“
Не съм вярвала, че собственото ми дете, което толкова ценях, ще ми говори като на непозната.
— А дъщерята? — сама си каза. — Идва на гости, вярно е. Но, знаеш ли, по-добре да не идва толкова често.
Щом прекрачи прага — веднага започва да търси прах, да ми прави забележки, да ме поучава как трябва да живея, упреква ме в разсеяност. Един път бях забравила, че ме е записала при платен лекар — така ми се скара, все едно съм малко дете.
Да, грижи се за мен. Да, следи здравето ми. Но уважение липсва напълно.
А аз някога бях добра дъщеря. Много обичах майка си. На всяка нейна молба винаги се стараех да откликна. Когато беше в болница, ѝ носех храна след работа. Един път, когато целият транспорт спря заради виелица, вървях пеша три часа през снега, само и само да ѝ занеса топла храна.
Когато майка ми изгуби слуха си и почти не виждаше, аз станах нейните очи и уши. Аз бях целият ѝ свят.
Бях добра дъщеря. Но явно в отношенията с моите деца съм пропуснала нещо…
Как се случи така, че след такъв пример децата пораснаха, без да могат да ценят и без да усещат граници?
Известният американски психоаналитик Джеймс Холис казва нещо важно: основата на всички близки отношения не е само любовта, а и отношението ни към самите себе си. Именно това определя как другите ще се държат с нас.
Ако разгледаме внимателно тази история, ще видим, че жената винаги е била склонна да се подчинява и жертва — първо за майка си, после за децата си. Тя е демонстрирала, че може да понесе всичко. И децата са го усвоили. За тях е било ясно, че мама ще преглътне всяка грубост, ще търпи всяка обида, ще прощава и няма да се отдалечи.
Изводът тук е ясен: хората се отнасят към нас не според това какво правим за тях, а според това какво позволяваме да ни правят.
В повечето случаи липсата на уважение от близките е пряк резултат от това, че човек не цени достатъчно себе си и не пази собствените си граници. Преглъща, премълчава, търпи — и така дава сигнал, че може и така.
Това не е лека тема. Но може би именно тя е най-важна за онези, които търсят не просто връзка с любимите си хора, а истински уважителни, честни и равноправни отношения.
Има върху какво да се замислим…
Понякога границите, които поставяме, са най-ясният урок по уважение — към себе си и към хората около нас.
Темата за уважението често ни кара да се замислим за собствените си навици и избори. Понякога малка промяна в поведението може да промени цялата динамика в отношенията.
