Защо някои деца израстват с уважение към родителите си, а други не? Изобщо не става въпрос за възпитание.
В даден момент всеки стига до трудния въпрос: защо към мен няма уважение? Това вълнува жени, които се съобразяват с желанията на съпруга си, работещи, чиито заслуги остават незабелязани, както и родители, деца и братя и сестри…
Обяснението често изглежда пред нас: времената се менят, хората също. Всички са забързани, стават по-груби и затворени в себе си. Обръщането на внимание, милите думи, грижата – сякаш са останали в миналото, в стари книги или стари филми.
Преди време при мен дойде възрастната ми съседка, доста разстроена. Попита ме:
— Как мислиш, защо моите пораснали деца не ме уважават?
Тя започна да споделя историята си:
— Никога не съм искала лошо за тях. Всичко дадох на децата си. Заедно пишехме домашни, угаждах им с лакомства, водех ги на море, работех на две места без почивка. Всичко беше – заради тях. А насреща?
Синът се е отдалечил. Когато го поканя, не идва. Звънна ли му – все е зает. В същото време чувам телевизора от слушалката. Не искам много: само пет минути разговор, да разбере как съм, и после да си гледа новините…
Ако попитам нещо, казва: „Мамо, не се меси, ще се оправя, това не е твоя работа.“
Не съм мислила, че моето дете, за което съм направила толкова, ще разговаря с мен като с чужда.
— А дъщеря ми? — сама си каза. — Идва на гости, вярно. Но понякога по-добре да не идва толкова често.
Влезе ли, веднага започва да търси прах, да прави забележки, да ми казва как да живея, упреква ме в разсеяност. Един път забравих, че ме е записала при платен лекар — така ми се скара, все едно съм дете.
Да, грижи се за мен. Да, следи здравето ми. Само че уважението напълно липсва.
А аз съм била добра дъщеря. Обичах майка си много. Винаги се стараех да ѝ помогна. Когато беше в болница, носех ѝ храна след работа. Веднъж, когато транспортът спря заради виелица, вървях три часа пеша през снега, за да ѝ занеса топла храна.
Когато майка ми загуби слуха и почти не виждаше, аз бях нейните очи и уши. Аз бях целият ѝ свят.
Бях добра дъщеря. Но явно с моите деца нещо съм пропуснала…
Как стана, че с такъв пример, децата ми пораснаха без да знаят как да ценят и да усещат граници?
Психоаналитикът Джеймс Холис казва нещо важно: в основата на всички близки отношения стои не само любовта, но и отношението ни към самите себе си. Точно това определя как другите ще се държат с нас.
Поглеждайки към тази история, се вижда ясно: жената е свикнала да се подчинява, да се жертва, да угажда – първо на майка си, после на децата си. Показвала е, че е способна да търпи всичко. И децата са го разбрали. Приели са, че мама ще преглътне всяка грубост, ще понесе всяка обида, ще прощава и няма да се отдръпне.
Тук изводът е ясен: хората се отнасят към нас не според това, което правим за тях, а според това, което позволяваме да ни правят.
В много случаи липсата на уважение от близките е пряк резултат от това, че не ценим себе си достатъчно. Не пазим границите си. Преглъщаме, мълчим, търпим – и така показваме: може и така.
Темата не е лека. Но вероятно точно тя е най-важна за онези, които искат не просто връзка с близките си, а истински уважителни, честни и равнопоставени отношения.
Има над какво да се помисли…
Понякога границите, които поставяме, са най-ясният урок по уважение – към себе си и към другите около нас.
В крайна сметка, уважението често започва от начина, по който се отнасяме към себе си. Понякога промяната идва, когато се научим да поставяме ясни граници.
